Пътепис за Танзания и о.Занзибар
Eкзотика от другата страна на Екватора
Здравейте, отново, приятели. Настъпи времето да ви запозная с пътуването ни до източна Африка и по - конкретно до Танзания и о. Занзибар. Всичко стана някак много спонтанно и на момента. Плановете ни се обърнаха на 180 градуса, от замислено пътуване на север, та до осъществено такова на юг. Бяхме решили през лятото на тази 2019 година да направим обиколка на Исландия с децата , но тъй като Ася трябваше да започне работа през месец март след прекарано трето майчинство, се разбрахме, че няма как веднага след като се върне и да си вземе отпуск. Затова в един слънчев ден на 2018 година , както си седяхме на вилата в Банкя, аз казах : "А защо да не прескочим до Танзания ?" Тя само това чакаше и веднага отвърна: "Ами хайде". Една от най - големите мечти на Ася винаги е била да посети национален парк Серенгети в Танзания и въобще не се поколеба на моето предложение. Веднага поръчахме пътеводител за източна Африка от Lonely Planet и започнахме да правим плановете. Това пътуване, както и всички до сега беше организирано и планувано изцяло и само от нас с Ася - без агенции и без никаква външна намеса. Основната идея ни беше да направим сафари в някой национален парк в Танзания, но решихме така и така ще летим толкова далече, да обиколим и о.Занзибар, за да сме изпълнили на 100% програмата, която се предлага в тази част на света. През месец ноември на 2018 година си закупихме самолетни билети до Танзания и обратно , разбира се от Qatar Airways, в която компания определено сме влюбени, и така фиксирахме датите, а именно 13.02.2019 - 28.02.2019. След това започнахме да нагласяме вътрешните полети, което не бе хич лесна работа. Решихме първо да отидем на о.Занзибар за седмица и след това да се върнем в Танзания, за да си спретнем едно вълнуващо сафари. Намерихме сносни самолетни билети от Танзания до о.Занзибар с Tanzania Airways, с лек престой на летището в Килиманджаро от около 3 часа. За връщането от о.Занзибар до континенталната част, обаче, нещата не бяха толкова лесни. Тъй като трябваше най - късно някъде около обяд на 21.02.2019 год. да сме кацнали в Танзания и да започнем сафарито, а нямаше директни полети от о.Занзибар, се принудихме да си резервираме билети за ферибот от острова до град Дар Ес Саалам и от там със самолет да се придвижим до летището в Килиманджаро, от където да се отправим към националните паркове на Танзания. Така и взехме самолетни билети от Дар Ес Салаам до Килиманджаро на Fast Jet Airways, но така и не успяхме да летим с тях - по - късно ще ви разкажа защо. След като транспортът беше подсигурен трябваше да намерим гид и да организираме сафарито, което ни се струваше голяма мъгла и имахме страшно много неизвестни. Ася започна да рови тук там и да си пише с някакви хора, които не познавахме до този момент, да събираме информация за националните паркове, да придобиваме все повече представа какво трябва да видим и къде трябва да отидем. Така постепенно нещата започнаха да се избистрят и почти бяхме наясно с всичко. Ася се запозна е един българин, който живее в Италия и е бил на сафари в Танзания преди 2 години с гид, който много му е харесал и ни го препоръча и на нас. Свързахме се с него чрез интернет и социалните мрежи, разменихме множество съобщения и решихме, че той (Фазири) е точният човек за нас. Когато му разказахме какво искаме да видим и къде искаме да отидем, той ни отговори, че сафарито ще трябва да е по - дълго (7 дни) от стандартните сафарита (3-4 дни) и ни направи подробна програма. Казахме си : "като е гарга да е рошава" и се съгласихме въпреки немалката сума. Преведохме му капаро и остана да си подсигурим хотелите на о.Занзибар и да наема кола под наем, за да е готово всичко. Това не ни отне много време и след като свършихме и тези неща започнахме да очакваме деня на заминаването. Така след работа на 13 февруари се прибрах вкъщи, взехме си багажа, оставихме 3-те ни момчета при баба и дядо и към 21.00 се отправихме към летище София за първия от 6 - те ни полета - този до Доха, който бе в 22:40 часа.
Ден 1, Из летищата на Катар,Танзания и о.Занзибар 14.02.2019 г
След почти 5 часов полет около 04:30 часа кацнахме на до болка познатото ни вече летище Hamad International Airport в Доха. Тук имахме малък престой от 5 часа.
Около 8.00 часа бяхме на изхода, за да се качим на втория полет, който щеше да ни отведе до летището в Килиманджаро (Танзания).
Самолетът беше по - стар и малък от този до Доха, но пък 7 часовият полет премина леко и комфортно. В Танзания се очакваше слънчево време и темперетури около и над 30 градуса. Кацнахме безпроблемно на летището в Килиманджаро, където имаше един единствен самолет на Етиопските авиолинии.
Ася на пистата на летището в Килиманджаро
Етиопските авиолинии разполагат със сериозни машини
Малкото летище в Килиманджаро
Влезнахме в летището, попълнихме бланка за влизане в Танзания, наредихме се на опашката за взимане на виза, след което стигнахме до гишето за даване на пръстови отпечатъци и паспортна проверка. След около 30 - тина минутки бяхме преминали през всички процедури, взехме си багажа и бяхме на входа на заминаващите самолети, от където щяхме да излетим за о.Занзибар след около 3 часа престой. Между двата входа (пристигащи и заминаващи) имаше един камион, който представляваше обменно бюро. Там смених долари за местната валута - танзанийски шилинг. За втори път в живота ми (след пътуването ни до о.Бали) станах милионер :) Взех милионите и отидохме да хапнем по нещо от местната кухня преди полета. Пред входа на заминаващи ни очакваше дезинфектант за ръце против болеста "Ебола":
Така бързо се изнизаха часовете между полетите и въпреки настъпващата умора от твърде дългото пътуване и чакане по летищата ние бяхме в кондиция и настроение да продължим. Навън беше станало тъмно, когато нашият трети самолет по пътя ни към о. Занзибар кацна и ние се отправихме към него за още 1 час във въздуха:
Той беше от същия вид, с какъвто вече бяхме летяли при пътуването ни до о. Борнео, и отново си спомнихме за екстремното чувство, което изпитваш когато се качиш на такъв тип самолет. След около час време кацнахме благополучно на летището в Занзибар, което беше малък навес насред нищото :) :
След това се отправихме към лентата за получаване на багажа, която беше в процес на изграждане. Към днешна дата просто носеха куфарите с едни колички:
Извън летището имаше множество чакащи с табели на туристи. Веднага видях моето име и се отправихме към представителя на компанията, от която бяхме наели автомобил 3 месеца по - рано. Колата беше джип Тойота Рав 4, с две врати, малък, но достатъчен за нас двамата. Тръгнах да го оглеждам с фенерчето от телефона за някакви щети преди да го вземем, ама какво да видя : той целия беше надран и тук таме огънат. Казвам: "Ама тука има забележки по колата", а момчето ми отвръща :" А това няма проблем, само пази фаровете, стоповете и предната броня." ХА ХА ХА. Това беше и първата кола под наем, която взимам с празен резервоар (обикновенно взимаш с пълен и връщаш с пълен. Тук беше обратното - взимаш с празен и връщаш с празен). Взех разрешителното за шофиране на територията на острова, качихме се, а момчето ни заведе до най - близката бензиностанция. Заредихме и потеглихме към другия край на острова, като ни предстоеше около 1 час път по тъмни и неясни пътища. Гледките през нощта бяха доста стряскащи - множество странни субекти (хора), разбити улици, дори на моменти въобще липсващи, горящи огньове, бараки, прахоляк и много въпросителни пред нас, основната от която - къде попаднахме ? Закачих се за една кола пред нас, която поддържаше добро темпо на каране, а и ни водеше в нашата посока. Така се придвижихме малко по - бързо до източното крайбрежие, където трябваше да намерим нашия хотел, а междувременно беше станало почти 12 през нощта. След известно лутане и пообъркване поради липсата на читав път и след почти 27 часа път от България до о. Занзибар го открихме - Jaribu Beach Hotel. Вече твърде уморени само взехме ключа и се настанихме. Това, което видяха очите ни в тъмницата беше твърде обещаващо, но го оставихме за следващия ден. Взехме по един душ и легнахме, за да отпочинем.
Ден 2, о.Занзибар, Източно крайбрежие 15.02.2019 г
Занзибар (Zanzibar) е полуавтономна част от Обединена република Танзания, Източна Африка. Представлява архипелаг в Индийския океан, намиращ се на 25 - 50 километра от крайбрежието на континента. Съдържа два големи острова – Унгуджа и Пемба и множество малки острови. В миналото е била отделна държава с дълга търговска история в рамките на арабския свят. През 1964г. се обединява с Танганика, за да формират Танзания. Днес до голяма степен Занзибар успява да запази автономия в рамките на съюза. Населението му е около 1 000 000 жители, а площта на която се простира е 2 643кв.км. Столицата му е Занзибар.
По протежението на цялата плажна ивица имаше множество училища за кайт сърф, така че който е почитател на този спорт може да се възползва.
А по плажа се движеха с моторчета и велосипеди :
Имаше и доста колоритни търговци на сувенири, изобретателни в начина по които да изложат стоката си - например магнитчета на врата от хладилник :)
Джозани форест е гора, в която живеят маймуните от вида Red Colоbus, които се срещат единствено и само на о.Занзибар. Попитахме и за занзибарския леопард, но никой не го беше виждал скоро. Има местни хора, които твърдят, че са виждали следи или са го чували да се обажда от джунглата, но официално се смята, че е изчезнал. Тук там, освен Red Colоbus се виждаха и сини маймуни, но като цяло бяхме далеч от местообитанието им. А и бяхме дошли заради червените.
Когато пристигнахме, оставихме колата на паркинга и потеглихме на разходка, на която да се порадваме на маймунките.
Плодове на мангрово дърво. Като узреят се откъсват сами от дървото, падат от него и се забиват в меката почва. Така се заражда ново мангрово дърво:
Ето ги и тях - масаите. Разхождащи се самотни и неангажирани с нищо:
След около два часа и половина пристигнахме в Нунгви. Първите гледки, отново, малко ни стреснаха, защото те бяха същите като на най - бедните места, които видяхме до момента, а все пак отивахме в най - популярната точка на острова и си го представяхме малко по -луксозно или може би с по - малко мизерия. Но те тук, всъщност, вървят ръка за ръка.
Хвърлихме багажа и се отправихме направо към плажа, за да хапнем някъде, тъй като беше станало обедно време. Пътят минаваше през малки дюкянчета за сувенири, от където по-късно успяхме да купим някой и друг подарък за България.
Така приключи и този ден. Лека нощ.
След като свърши ездата пък се появи един ентусиаст, които сърфираше със стол. Абсолютни ненормалници.
Като се поумори и хоп - седна да си почине малко, след което се изправи и продължи. ХА ХА ХА
Започна да се свечерява и отново останахме на плажа, за да гледаме красивия залез.
Ден 6, о.Занзибар, Кендва, Стоун Таун, 19.02.2019 г
Началото на шести ден от нашето приключение бе даден с изгрева на слънцето. Станахме по - раничко, тъй като искахме да се разходим до плажа на Кендва (един от най - добрите на острова), след това бяхме запланували да посетим ферма за подправки (все пак бяхме на "островът на подправките")и накрая щяхме да се озовем в столицата и по - конкретно в Стоун Таун. Този ден бе и по - специален за мен, тъй като беше рожденият ми ден и за поредна година го посрещнах с любимия човек на много интересно място.
Но точно сега ни се случиха и най - големите неприятности по време на пътуването ни. Планът ни беше да останем на острова до 21.02.2019 година, като на 21 - ви бях запазил билети за сутрешния ферибот от столицата на острова до Дар Ес Салаам, един от най - големите и известни градове в Танзания, от където щяхме да се качим на самолет и да прелетим разстоянието до Килиманджаро. Там щеше да ни чака гидът, с който трябваше да започне нашето сафари из националните паркове на Танзания. Преди да отидем на закуска, аз казах на Ася да вземем да снимаме билета за самолета и да го изпратим на Фазири (гида ни), за да знае той в колко часа ни каца самолета и да ни очаква на летището в Килиманджаро. Така и направихме. И тогава.... той ни върна следното съобщение : "Оооо, тази компания вече не лети на територията на Танзания. Не се разбраха с правителството и авиокомпанията фалира през месец Декември 2018 година." Ха, казах на Ася, този да не се шегува нещо точно на рожденият ми ден. Ние бяхме купили билетите през октомври 2018 година и нямахме никакъв имейл с информация, за това което ни каза Фазири. Попитахме го още веднъж дали не се бъзика нещо, а той отговори, че е напълно сериозен и трябва да търсим друг начин за придвижване. Поизпотихме се, даже се и понапрегнахме, но място за паника нямаше. Докато Ася звънеше в България на застрахователя ни за евентуална компенсация, аз се зарових в търсене на други самолетни билети. Не след дълго намерих някаква авиокомпания X-Tra Airways с поносима цена за два билета, като голямото предимство беше, че полетът щеше да е направо от летището на о.Занзибар и то до град Аруша, а не до Килиманджаро, което беше най - добрият вариант за нас. Попитахме веднага Фазири (гида), дали тази компания е надежна, а той отвърна, че става каквото и да означаваше това. Но това беше и единственият ни вариант от всички възможни полети, така че да не ни се промени програмата до края. Платих два билета за 130$ и ми изпратиха на пощата електроните билети, на които за наше учудване пишеше друга компания - VIva Airways. Позачудих се, ама си викам к'во толкова, нали имаме някакви билети. ХА ХА ХА Та така след създалото се сутрешно напрежение, побързахме да хапнем по нещо и да тръгваме, защото беше станало 10 часа и времето започна да ни попритиска.
Кендва (Kendwa) e село на около 3 км от Нунгви (Nungwi), с много на брой супер луксозни хотели на първа линия. Плажът е с фин бял пясък, цветът на водата е в тюркоазено сините нюанси и е много чиста. Плажната ивица е много широка особено при отлив, при какъвто бяхме ние. От Нунгви и Кендва се предлагат множество круизи в комбинация с шнорхелинг до съседните малки островчета.
Когато излезнеш от водата и си полегнеш, пред теб се образуваше подвижен МОЛ. Появяваха се предлагачи на всичко възможно, за каквото можете да се сетите - слънчеви очила, чанти, кърпи, дрехи, кокосови орехи, ананаси, екзотични плодове и много други.
Около обяд оставихме плажа на Кендва зад гърба си и потеглихме в посока Стоун Таун, като преди това щяхме да минем през ферма за подправки в близост до столицата, за да се запознаем на живо с голяма част от подправките от нашето ежедневие. На импровизирания паркинг, където бяхме оставили колата, имаше строеж, на който жените носеха кофите, разбира се, върху главите си .
По пътя се нагледахме на какво ли не. Ще ви направя съпричастни и вас :
По селата учениците бяха с униформи.
Къщите на месните жители по селата и техните дрехи - на самият път.
Отново Дала Дала- общественият транспорт.
Къща и пред нея са строени тубите, с които жителите си пренасят вода от най - близката обща чешма - на около 3-5 километра разстояние.
Около 14 часа пристигнахме във фермата за подправки (Spice farm). Тук наистина останахме удивени от това как изглеждат някои от най - употребяваните от нас подправки. В следващите кадри ще ви ги илюстрирам и на вас :
През целия тур, освен гида с нас се движеше и едно момче, което му беше нещо като слуга. Докато гида ни обясняваше за подправките, слугата (така ще го наричам) плетеше някакви работи от зелени продълговати листа, а и се катереше по палмите, за да сваля кокосови орехи. На финала на обиколката, ни обелиха пресен кокосов орех и ни подариха изделията направени от листа - разбира се срещу съответния бакшиш.
Времето напредваше и трябваше да тръгваме. Разстоянието което ни оставаше до столицата, едноименният град Занзибар беше 10-тина километра, но трябваше и да се настаним в хотела, който беше в самият Стоун Таун и да върнем колата на фирмата. След промяната на плановете ни в последния момент със самолетния транспорт, можехме да върнем колата един ден по - рано от предвиденото, но както стана ясно пари няма да върнат. Поискахме в замяна на дадените в повече пари за един ден наем, да ни вземат на 21.02.2019 от хотела и да ни закарат до летището. Те се съгласиха и всичко беше ОК. Веднага щом влезнахме в столицата се усети, че сме в по - голям град от интензивния трафик. Навигацията ни откара до хотела, като оставихме колата в близката пресечка и отидохме само да се настаним, след което се върнахме при колата, където вече ни очакваше представителя на фирмата от която я бяхме наели. Хвърли един бърз поглед за щети и след като не видя нищо нередно, ни върна депозита от 150$, който бяхме му оставили при наемането на колата. Разбрахме се и за часа, в който да ни вземе на 21-ви и се отправихме на обиколка.
Тук искам да ви разкажа за главния град на острова, който носи името на островния архипелаг – Занзибар.Всъщност като се говори за Занзибар, основно се има в предвид най-големия остров от архипелага, чието име на суахили е Унгуджа, а вторият по големина е Пемба. Името Занзибар произлиза от персийския заанг-бар, означаващ "черно крайбрежие" или „земя на чернокожите“.
Свидетелства, че островът е бил населяван датират от дълбока древност. В средновековието персийски, индийски и арабски търговци използвали Занзибар като база за пътувания между Близкия изток, Индия и Африка. Унгаджа, по-големият остров, предлагал защитено пристанище и макар, че архипелагът разполагал с малко ценни продукти, търговците се установили в град Стоун Таун, удобен пункт от който да търгуват с другите крайбрежни градове.
Посещението на Васко да Гама през 1498 г. бележи началото на европейското влияние. Занзибар остава притежание на Португалия в продължение на почти два века. Това продължава до 1631 г., когато султанът на Момбаса избива европейските жители, а суахилските патрициански елит в Момбаса и Занзибар канят оманските аристократи, за да им помогнат да изгонят европейците. От 1698 г. Занзибар е под управлението на султана на Оман. Дори през 1832 г. Саид бин Султан, султанът на Мускат и Оман преместил столицата си от Мускат, Оман в Стоун Таун. До около 1890 г. султаните на Занзибар контролират значителна част от суахилското крайбрежие, известно като Zanj, което включва Момбаса и Дар ес Салаам. По време на 14-годишното си управление като султан, Маджид бин Саид (син на Саид бин Султан) засилил властта си основно чрез търговията с роби, а Занзибар станал основното пристанище на брега на Суахили за търговията с роби с Близкия изток. В средата на 19-ти век всяка година от там минавали около 50 000 роби.
Султан Маджид бин Саид
От 1886 г. Великобритания и Германия имат сериозно влияние върху султанския Занзибар. Британците принуждават султан Баргаш бин Саид, който наследява брат си Маджид да премахне търговията с роби. Друг брат на Маджид, Халифа бин Саид е третият султан на Занзибар и укрепва връзката с британците, което води до напредъка на архипелага и окончателното премахване на робството.
Смъртта на пробританския султан Хамад бин Туваини на 25 август 1896 г. и наследилият го на султан Халид бин Баргаш, когото британците не одобряват, довежда до Англо-Занзибарската война. Сутринта на 27 август 1896 г. корабите на Кралския флот разрушават двореца Бейт ал Хукум. Преустановяването на огъня било обявено 38 минути по-късно и до днес това е най-кратката война в историята.
През 1963 г. се отменя протекторатът на Обединеното кралство над Занзибар и той става независима държава в рамките на Британската общност. На 12 януари 1964 г. султан Джамшид бин Абдула е бива свален по време на революцията в Занзибар. Султанът избягал в изгнание, а управлението се поема от социалистическо правителство на Народна република Занзибар и Пемба.През април 1964 г. републиката се слива с континенталната Танганайка. Тази Обединена република Танганайка и Занзибар скоро се преименува, смесвайки двете имена на Обединена република Танзания, в която Занзибар остава полуавтономен регион.
Стоун Таун е историческия център на главния град на острова – град Занзибар.Всъщност, повечето от забележителностите, които посетихме там бяха свързани с историческите събития, описани по-горе.
След като се измъкнахме от лабиринтите в Стоун Таун обиколката ни започна от "Къщата на чудесата". Вероятно тук е мястото да спомена за красивите тежки дървени врати с метални шипове. Те са един от най-характерните детайли в архитектурата на Занзибар. Повечето сгради имат такива, включително и дворците в Стоун Таун. Видът им е заимстван от Индия, а металните шипове са за да предпазват от нападения със слонове, но аз не знам на острова да е имало слонове. Все пак вратите са уникални и ние им отделихме голямо внимание.
Къщата на чудесата (Beit-al-Ajaib) – бивша резиденция на султана, станала по-късно известна и като първата сграда с електричество в Занзибар, както и като първата с асансьор в Източна Африка. Къщата на чудесата е един от шестте дворци, построени през 1883 г. от Баргаш бин Саид и се смята, че се намира на мястото на двореца от 17-ти век на царица Фатима. В Къщата на чудесата понастоящем се помещава Музеят за история и култура на Занзибар и на суахилското крайбрежие. Това, което на мен ми направи впечатление е, че сградата е в окаяно състояние и май от съображения за сигурност вече не се посещава, но в последното не съм сигурен дали е така. Жалко е толкова красива сграда да е толкова запусната… Е все пак беше в процес на реставрация.
Право срещу "Къщата на чудесата" се намира пристанището на град Занзибар
Продължихме по крайбрежната улица.
Следващият обект от нашата програма беше Старият форт (Old Fort) - най-старата сграда в града. Старият Форт, известен също като Арабския Форт е каменно укрепление, разположено на главното крайбрежие, в непосредствена близост до другата забележителна сграда на града, Къщата на чудесата (бивш дворец на султана на Занзибар) и с изглед към градините Forodhani. Построен през 17-ти век от оманците за да защитава града от нападения, фортът днес е културен център с магазини за сувенири и с открит амфитеатър, където се провеждат вечерни танци и музикални предавания
Продължихме с нашата обиколка към къщата, в която е роден и е живял като малък Фреди Меркюри (Freddie Mercury) – фронтменът на Куин (Queen). Само малка част от срадите в Занзибар бяха реставрирани или
новопостроени. Една от по-поддържаните къщи беше на Фреди Меркюри. Още нещо ми направи много силно впечатление. Ако в
други градове беше родена такава звезда като Фреди, те щяха да използват по
всякакъв начин да популялизират този факт, а тук в Занзибар сякаш са му сърдити
на Фреди.
Улицата на която се намира къщата на Фреди Меркюри.
Така се изниза и този ден от нашата програма. Това беше и предпоследният ни ден на острова. Оставаше още един ден преди да се отправим към континенталната част и той щеше да е точно толкова динамичен и емоционален колкото и предходните. Казвам ви лека нощ и до утре.
Ден 1, Из летищата на Катар,Танзания и о.Занзибар 14.02.2019 г
След почти 5 часов полет около 04:30 часа кацнахме на до болка познатото ни вече летище Hamad International Airport в Доха. Тук имахме малък престой от 5 часа.
Около 8.00 часа бяхме на изхода, за да се качим на втория полет, който щеше да ни отведе до летището в Килиманджаро (Танзания).
Самолетът беше по - стар и малък от този до Доха, но пък 7 часовият полет премина леко и комфортно. В Танзания се очакваше слънчево време и темперетури около и над 30 градуса. Кацнахме безпроблемно на летището в Килиманджаро, където имаше един единствен самолет на Етиопските авиолинии.
Ася на пистата на летището в Килиманджаро
Етиопските авиолинии разполагат със сериозни машини
И нашето самолетче на Катарските авиолинии
Малкото летище в Килиманджаро
Влезнахме в летището, попълнихме бланка за влизане в Танзания, наредихме се на опашката за взимане на виза, след което стигнахме до гишето за даване на пръстови отпечатъци и паспортна проверка. След около 30 - тина минутки бяхме преминали през всички процедури, взехме си багажа и бяхме на входа на заминаващите самолети, от където щяхме да излетим за о.Занзибар след около 3 часа престой. Между двата входа (пристигащи и заминаващи) имаше един камион, който представляваше обменно бюро. Там смених долари за местната валута - танзанийски шилинг. За втори път в живота ми (след пътуването ни до о.Бали) станах милионер :) Взех милионите и отидохме да хапнем по нещо от местната кухня преди полета. Пред входа на заминаващи ни очакваше дезинфектант за ръце против болеста "Ебола":
Така бързо се изнизаха часовете между полетите и въпреки настъпващата умора от твърде дългото пътуване и чакане по летищата ние бяхме в кондиция и настроение да продължим. Навън беше станало тъмно, когато нашият трети самолет по пътя ни към о. Занзибар кацна и ние се отправихме към него за още 1 час във въздуха:
Той беше от същия вид, с какъвто вече бяхме летяли при пътуването ни до о. Борнео, и отново си спомнихме за екстремното чувство, което изпитваш когато се качиш на такъв тип самолет. След около час време кацнахме благополучно на летището в Занзибар, което беше малък навес насред нищото :) :
Извън летището имаше множество чакащи с табели на туристи. Веднага видях моето име и се отправихме към представителя на компанията, от която бяхме наели автомобил 3 месеца по - рано. Колата беше джип Тойота Рав 4, с две врати, малък, но достатъчен за нас двамата. Тръгнах да го оглеждам с фенерчето от телефона за някакви щети преди да го вземем, ама какво да видя : той целия беше надран и тук таме огънат. Казвам: "Ама тука има забележки по колата", а момчето ми отвръща :" А това няма проблем, само пази фаровете, стоповете и предната броня." ХА ХА ХА. Това беше и първата кола под наем, която взимам с празен резервоар (обикновенно взимаш с пълен и връщаш с пълен. Тук беше обратното - взимаш с празен и връщаш с празен). Взех разрешителното за шофиране на територията на острова, качихме се, а момчето ни заведе до най - близката бензиностанция. Заредихме и потеглихме към другия край на острова, като ни предстоеше около 1 час път по тъмни и неясни пътища. Гледките през нощта бяха доста стряскащи - множество странни субекти (хора), разбити улици, дори на моменти въобще липсващи, горящи огньове, бараки, прахоляк и много въпросителни пред нас, основната от която - къде попаднахме ? Закачих се за една кола пред нас, която поддържаше добро темпо на каране, а и ни водеше в нашата посока. Така се придвижихме малко по - бързо до източното крайбрежие, където трябваше да намерим нашия хотел, а междувременно беше станало почти 12 през нощта. След известно лутане и пообъркване поради липсата на читав път и след почти 27 часа път от България до о. Занзибар го открихме - Jaribu Beach Hotel. Вече твърде уморени само взехме ключа и се настанихме. Това, което видяха очите ни в тъмницата беше твърде обещаващо, но го оставихме за следващия ден. Взехме по един душ и легнахме, за да отпочинем.
Ден 2, о.Занзибар, Източно крайбрежие 15.02.2019 г
Неслучайно известен като острова на подправките - основните отрасли са подправки, лико от рафия и туризъм. Занзибар може да се похвали и с някои ендемични видове като Занзибарския червен колобус (вид маймуна) и Занзибар леопард, който може би е изчезнал вид.
Независимо дали отивате в
Занзибар, за да видите родната къща на Фреди Меркюри, за да се потопите в море
от ароматни подправки или за да си починете истински на брега на тюркоазения
Индийски океан, бъдете готови да се влюбите в този остров. Бъдете готови и
да пожелаете да се върнете там. За по-дълго.
Ние посетихме
острова през февруари, по време на късия сух сезон или т.нар. "лято"
в Занзибар.
Неприятни изненади нямаше за сметка на културния шок, с който
(почти) се свиква. Когато поговорите с местен, ще разберете, че за да са
щастливи, на хората там понякога им стига и едно усмихнато "Jambo".
[Jambo = “здравей”
на суахили, местния език в Занзибар]
Ако сте
по-емоционален човек, подгответе се за гледки на мизерия в градчетата на
острова. Подгответе се и за лъчезарните лица на местните деца, които най-често пеша извървяват понякога километри всеки ден, за да отидат на
училище.
И така на сутринта, когато вече бяхме поотпочинали и се събудихме, отворихме вратата и всъщност едва тогава осъзнахме къде сме попаднали :
Изглеждаше приказно, както и началото на деня ни в ресторанта с гледка към Индийския океан :
След като закусихме с плодове, прясно изцеден сок от диня и други вкусотийки се отправихме на разходка по източното крайбрежие от Джамбиани (Jambiani) до Паже (Paje) :
По протежението на цялата плажна ивица имаше множество училища за кайт сърф, така че който е почитател на този спорт може да се възползва.
А по плажа се движеха с моторчета и велосипеди :
Имаше и доста колоритни търговци на сувенири, изобретателни в начина по които да изложат стоката си - например магнитчета на врата от хладилник :)
След като се поразходихме около 10-тина км по плажната ивица и изгоряхме от жаркото слънце, се върнахме в хотела, хапнахме вкусен обяд и се настанихме на басейна, за да доотпочинем от дългото пътуване предния ден :
Отливите на о.Занзибар са едно от впечатляващите неща, като водата се оттегляше от брега на около поне 1-2 км .
Привечер се появи вятър и кайт сърфистите полудяха от кеф. Гледката беше много красива.
Вечер на острова се стъмва около 18 - 19 часа и всичко е толкова тихо, че единственото нещо, което ви остава да направите е да се насладите на спокойствието, което ви е поднесено на тепсия и да си почивате от напрегнатото ежедневие, в което живеем всеки ден. Седнахме в ресторанта, имайки шанса да пробваме по нещо от местната кухня, както и някои от бирите им :
след което се отправихме в нашата къщичка за сън. Лека нощ.
Ден 3, о.Занзибар, Джозани форест, 16.02.2019 г
Този ден, вече напълно отморили, се хванахме в ръце и първо станахме преди слънцето да се е появило, за да гледаме изгрева - нещо прекрасно тук на екватора, след което щяхме да поемем из острова, който искахме да обиколим на длъж и шир.
Условията за наблюдаване на изгревите бяха меко казано първокласни :
Преди да потеглим, разбира се, трябваше да се отдадем на превъзходната закуска в хотела със спиращата дъха гледка към океана :
Като начало в програмата за този ден стоеше гората Джозани. След това щяхме да се отправим за обяд до най - известният ресторант на острова "The Rock" и накрая отново да релаксираме на брега на индийския океан. Но да не губим повече време и да тръгваме :
Нашето джипче :
Пътя от хотела ни до главния път беше проходим само и единствено с джип, тъй като беше осеян с камъни, скали и храсталаци, издиращи подобаващо колата, но това нали нямаше значение за фирмата собственик :
След като излезнахме на главния път и се придвижихме няколко километра започнаха и неприятностите за нас. Спряха ни полицаи и поискаха документите за проверка. Всичко беше наред до момента, в който ме попитаха защо карам без да съм си сложил колана. Аз наистина бях без колан, но опитвайки се да излезна от ситуацията им обясних, че съм изгорял и много ме боли, а те отвърнаха, че трябва да отида незабавно на лекар. ХА ХА ХА. Аз им отвърнах, че лекарят е до мен (съпругата ми - Ася), и че други не са ми нужни. Тогава полицаят каза, че ще трябва да се видим на следващия ден в съда и да се заплати там съответната глоба. Въобще нямах намерение да се разправям със съдилища и направо го попитах с риск да ни окошарят, дали това е единствения начин да се оправят нещата. Така се разбра, че може да се плати глобата на място (на ръка) на него. :) Това беше и нашето решение и когато му подадох 20$, така бързо ги сви в ръката си, че изчезнаха за секунда. Пожела ни приятен път и каза да си сложа колана. Продължихме в нашата посока и забравихме бързо за случилото се.
С наближаване на гората, на пътя се появиха много интересни знаци:
Джозани форест е гора, в която живеят маймуните от вида Red Colоbus, които се срещат единствено и само на о.Занзибар. Попитахме и за занзибарския леопард, но никой не го беше виждал скоро. Има местни хора, които твърдят, че са виждали следи или са го чували да се обажда от джунглата, но официално се смята, че е изчезнал. Тук там, освен Red Colоbus се виждаха и сини маймуни, но като цяло бяхме далеч от местообитанието им. А и бяхме дошли заради червените.
Когато пристигнахме, оставихме колата на паркинга и потеглихме на разходка, на която да се порадваме на маймунките.
Очевидно
да се ходи със сандали или чехли в джунглата не беше особено добра идея – първо щях да
стъпя върху една малка змия, а по-късно съвсем
неразумно бях застанал на пътя на огромните мравки и се усетих, чак когато започнаха да
ме хапят.
След маймуните, отидохме и до мангровата гора (каквато вече бяхме виждали на о.Бали), но в крайна сметка пак ни беше интересно. Те представляват съвкупност от растения (дървета и храсти), живеещи в
крайбрежни области, на места, защитени от силното въздействие на вълните. Корените на растенията
са здраво закрепени за меката почва, която в повечето
случаи е и богата на органични вещества. Мангровите растения, които живеят в най-топлите
места, дишат с помощта на плаващи корени, които усвояват кислорода посредством
пори в кората. Черните мангрови дървета пускат дълги дихателни корени (пневматофори).
Дължината им над земната повърхност варира от 30 см до 3 м. За улесняване на
преноса на кислорода вътрешността на корените е изградена от дихателна
паренхимна тъкан, наречена аеренхим.
Плодове на мангрово дърво. Като узреят се откъсват сами от дървото, падат от него и се забиват в меката почва. Така се заражда ново мангрово дърво:
Беше станало обедно време, а ние поогладняхме. Стана време да напуснем Джозани форест и да се отправим към популярния ресторант "The Rock". Потеглихме по пътя обратно, като на места се натъквахме на препятствия като това :
Не им правеше никакво впечатление, а ти трябваше внимателно да ги заобикаляш. По пътя към ресторанта решихме да се отбием отново по източното крайбрежие, където всъщност се намира и самият ресторант и да се поразходим малко по плажната ивица. Като цяло нашето впечатление е, че в тази част на острова спокойствието е много голямо и тук е за хора, които са дошли да си починат истински на тишина и без навалица. По плажа няма никой, няма барове и шумни заведения, най - много да срешнеш някой блуждаещ масай.
Ето ги и тях - масаите. Разхождащи се самотни и неангажирани с нищо:
След като си побъбрихме с тези двамата се качихме на джипа и продължихме. Тук интересното е, че по едно време, както си караме и хоп - отново полицаи на пътя и ни махат да спрем. Когато ги наближавам - какво да видя : същите двама, които сутринта ни глобиха. Казвам си аз : "ааа, стига толкова момчета, за днес съм ви дал надницата", но явно и те ни разпознаха и разешиха да продължим. ХА ХА ХА. Не след дълго пристигнахме. Оставихме колата на нещо като паркинг, който беше пълен и слезнахме на брега в разгара на отлива. Имаше няколко капанчета, предлагащи фрешове и сувенири.
Занзибар е дестинация и за пътешественици-чревоугодници. Ще си отядете на манго (най-вкусният фреш от плод, който някога съм опитвал), на ананас, на пешън фрут, на свеж кокос и какво ли още не. Морските дарове са невероятни - омари, раци, калмари и всякакви риби и създания, на които не мога да произнеса имената. Ако не си падате по такъв тип храна, имате два варианта: 1) да не посещавате Занзибар изобщо; 2) да изберете пиле или пък зеленчукови ястия, които също са доста вкусни.
Ето го и ресторнатът "The Rock". Достъпът до скалата зависи от хода на събитията, така че понякога може да бъде съвсем лесен – пеша, когато водата е с ниско ниво. Когато нивото се вдигне обаче, лодките са единствената възможност. Ресторантът, разбира се, подсигурява този превоз от брега до скалата напълно безплатно.
Често ви показваме нетрадиционни гледки от цял свят, нерядко сме ви показвали и ресторанти и места за хранене, на които самата среща с обяда или вечерята си е абсолютно приключение. Този ресторант не е изключение и предлага точно такъв тип изживяване.
“The Rock” в Занзибар първоначално е бил място, на което местен рибар продавал своя улов на жителите. По-късно се трансформира в ресторант и днес е една от емблемите на острова. Всичко започва преди 9 години – през 2010 година, когато група приятели се влюбват в острова и решават да намерят по-добро приложение на скалата. Реконструират мястото, като запазват семплия стил, вдъхновен от местните къщи в близкото село, но му придават малко по-особена функция.
Е, ако планирате екзотично пътуване до Занзибар, вече знаете къде да похапнете, да се насладите на прекрасна гледка и да експериментирате с нещо различно и невероятно. И всичкото това само с едно посещение на “The Rock”!
Когато обаче решите все пак да си тръгнете от ресторанта и водата е придошла, както споменах по - горе ви е необходима лодка :
Върнахме се на паркинга, взехме си колата и се отправихме към хотела ни, където искахме да се поопънем на прекрасните легла на брега. По пътя се нагледахме на множество бедни хора и техните полусрутени къщи и постройки. Тук на о.Занзибар контраста между бедни и богати е много голям. От едната страна на улицата са супер скъпите и лъскави хотели (повечето са на европейци), а от другата страна хора, умиращи от глад.
Когато се прибрахме, вместо да релаксираме, решихме да се разходим до съседния кей с приятен бар. Отливът отново беше в страхотни мащаби, така че имаше всякакви морски гадинки на оголения бряг .
Е стига толкова за днес, защото ще стана досаден, а и вече се засвечерява. Отправихме се към леглата, мечтаейки за предстоящите приключения.
Ден 4, о.Занзибар, Нунгви, 17.02.2019 г
Този ден беше посветен на пътуване през целия остров от юг на север, от Джамбиани (Jambiani) до Нунгви (Nungwi) - около 100 км, но се изминава за около 2 часа. Също така следобяда щяхме да се насладим на прекрасния плаж на Нунгви (Nungwi), но за това по късно в пътеписа. Отново станахме преди изгрев слънце, за да можем видим зашеметяващото начало на деня :
След това
закусихме и потеглихме. Не след дълго, горе долу по средата на маршрута ни, нашите
проблеми със занзибарските полицаи продължиха. Както се движехме, вече
с колани и по правилата, гледам двама от тях ни
махат с ръка. Та трябваше да спра насред пътя, тъй като
там няма отбивки, ами те проверяват направо върху платното за движение. Погледна
той документите на колата и моите, каза че всичко е ок и точно, когато си
отдъхнах, добави : "А вие знаете ли, че тук, когато ви спре полицай, трябва да
пуснете мигач?" Викам си на акъла "А бе ти луд ли си, бре човече?". Казвам му, че понеже няма отбивка, ами спирам направо върху платното и затова не съм пуснал мигач, но и това не мина. Беше твърд в намерението си да ни пише акт или там каквото е. Питам го аз каква е глобата, а той съвсем спокойно заяви 45$, при което вече полудяхме и започна голяма разправия с него. Той отсече, да не се пеним, ами че на другият ден ще се видим в съда и ще оправим нещата. Тоя филм вече го бяхме гледали и му казвам, че няма да ходя в никакъв съд, защото съм на почивка и да казва каква е глобата ако се заплати веднага на място. Тотална корупция цари там. Спазарихме се на 20$ и го питах да каже за всичките им измислени глупости какво трябва да правя, когато ни спрат негови колеги, защото повече долари нямам. ХА ХА ХА. Пусна ни да си ходим и дим да ни няма. Това, обаче, не бяха последните ни неприятности, но за останалите ще ви разкажа по- късно. По пътя към Нунгви се натъкнахме на доста потискащи гледки в местните села:
Много бедни къщи и отново гладуващи деца и възрастни на фона на палми, тюркоазени води и лукс, лъхащ от скъпите хотелски комплекси. В тази част на острова дори няма питейна вода, а хората се сдобиват с нея по най - различни начини - с камиончета, колела, каруци и др. На някои места край пътя имаше течаща вода и от там хората си пълнеха тубите, след което пътуваха до населеното място от където са.
На няколко пъти се движехме след най - популярния транспорт на о. Занзибар - Дала Дала. Това е едно камионче, наблъскано с хора, като на покрива му е багажа им.
Имаше и такива, които просто си се возеха в каросерията на камиона върху някаква купчина , завита с брезент:
След около два часа и половина пристигнахме в Нунгви. Първите гледки, отново, малко ни стреснаха, защото те бяха същите като на най - бедните места, които видяхме до момента, а все пак отивахме в най - популярната точка на острова и си го представяхме малко по -луксозно или може би с по - малко мизерия. Но те тук, всъщност, вървят ръка за ръка.
Нунгви
(Nungwi), или Ras Nungwi е разположен в
най-северния край. С
население от около 5500 души, е второто или третото
най-голямо селище на острова. Намира
се на около 56 километра северно от град Занзибар, на около час път от Каменния град. На
юг споделя граница със съседните села Матемве и Тазари. Западната част се е променила много от 90-те години с много курорти, ресторанти,
барове, магазини и др. Източната е по-тиха и като цяло
по-спокойна. До Nungwi може да се стигне с обществения автобус, дала - дала или
нает автомобил от град Занзибар, както направихме ние. До 90-те години на миналия век местното население се противопоставя на туризма. Докато в периода 2008 и 2013 г. броят на хотелските стаи се е увеличил със 130% до около 1000 стаи. Неотдавнашното увеличение на туризма се дължи на неговите брегове и плажове, покрити с палми, мангрови гори и вода с тюркоазен цвят, както и добрите предпоставки за гмуркане и шнорхелинг. Главният плаж на Nungwi е наречен "Jambo Square". Признат е в списъка на "100 най-добрите плажове на света" през 2014 г. Освен туризъм и риболов, селското стопанство представлява по-малка част от икономическата дейност. Земеделските производители обработват леща, царевица, боб и маниока.
След около 2-3 километра по нещо като път (черен път), много пепел и дупки стигнахме до хотелското ни комплексче (Makofi Guest House), което изглеждаше много добре и най - важното беше много близко до плажа.
Посрещнаха ни и ни настаниха на люлките пред рецепцията, за да изчакаме докато ни регистрират, като ни донесоха и фреш от манго.
Хвърлихме багажа и се отправихме направо към плажа, за да хапнем някъде, тъй като беше станало обедно време. Пътят минаваше през малки дюкянчета за сувенири, от където по-късно успяхме да купим някой и друг подарък за България.
Не обикаляхме много, а се настанихме в един от първите видяни от нас ресторанти, който ни се стори най-привлекателен и уютен.
След като понапълнихме стомасите с вкусна храна и местна бира, бяхме готови да изкараме остатъка от деня на плажа на Нунгви и да се насладим на прекрасните и чисти води.
По
плажа на Нунгви беше пълно с масаи, които обикновено се движеха по двама и
заговаряха всяка втора самотна жена без значение от възрастта й. Някой от масаrте стигаха до желания от тях резултат, а други удряха на камък в опитите си да прелъстят дамите.
Към края на деня се поразходихме по плажната ивица, за да се насладим на прекрасния залез и да огледаме околностите.
Така приключи и този ден. Лека нощ.
Ден 5, о.Занзибар, Нунгви, 18.02.2019 г
Този ден бяхме посветили изцяло на плажа на Нунгви. Разходихме се до най - северната точка на о. Занзибар и зърнахме гледки, на които човек става свидетел може би веднъж в живота си.
Но да почнем отначало. След като сутринта си отворихме очите, седнахме да закусим отвън на лодките, приспособени на маси.
Нямаше време за губене и после направо тръгнахме на разходка към северния нос на острова. На път към плажната ивица се натъкнахме на интересно решение против прескачане на ограда на един от имотите.
А когато стигнахме до плажа, какво да видят очите ни - една от незабравимите гледки ХА ХА ХА. Стадо с плажуващи крави. Какъв живот само ! :)
Отново се натъкнахме на невероятния отлив, които се случваше на острова . Всички лодки бяха останали на сухо. Влезнахме много навътре в океана, може би 1-2 километра, за да търсим морски звезди и ги намерихме в изобилие. Ходихме, ходихме навътре, а водата беше до колене.
Имаше много интересни морски животинки, които бяха останали на сухо и очакваха с нетърпение океанът да се върне, за да плуват отново в свои води. Малките деца пък въобще не желаеха прилива, за да могат да си поиграят по - дълго върху така лесно достъпните лодки.
По пътя наобратно видяхме една група младежи, които бяха хванали скат и го дърпаха към къщите си да го разфасоват.
Имаше много интересни морски животинки, които бяха останали на сухо и очакваха с нетърпение океанът да се върне, за да плуват отново в свои води. Малките деца пък въобще не желаеха прилива, за да могат да си поиграят по - дълго върху така лесно достъпните лодки.
След около час ходене по плажната ивица стигнахме до фара. Жените на остров Занзибар носеха всичкият си наличен багаж върху главите, което е доста колоритна гледка.
Времето беше слънчево и много топло - около 30С. Направо се изпържихме в собствен сос. Няма какво да се оплакваме, все пак ние си избрахме да посетим това място през летния период. Ето и всички възможности за посещение:
- Сезон на „дългите дъждове" от март до май
- Сух сезон или "зима в Занзибар" от юни до октомври - слънчево и сухо време (температури около 25 градуса)
- Сезон на „късите дъждове“ - ноември - декември, а понякога и до началото на януари
- Къс сух сезон или "лято в Занзибар" - януари - февруари до началото на март
Средна температура - около 26 градуса
Жегата взимаше превес и затова се отбихме до едно от заведенията на плажа, да се охладим с по една бира и фреш, а и малко да се скрием на сянка.
След като се охладихме и събрахме смелост да се изложим отново на жаркото слънце, потеглихме към един от ресторантите - мястото на смайващите гледки, за които ви споменах по-горе в пътеписа.
Както си седяхме на терасата на ресторанта и си похапвахме от страхотния пай с пешън фрут и хоп, какво да видят очите ни : появиха се коне в индийския океан. Явно тук на о. Занзибар като атракция се предлага езда в океан. ХА ХА ХА
След като свърши ездата пък се появи един ентусиаст, които сърфираше със стол. Абсолютни ненормалници.
Като се поумори и хоп - седна да си почине малко, след което се изправи и продължи. ХА ХА ХА
Започна да се свечерява и отново останахме на плажа, за да гледаме красивия залез.
Началото на шести ден от нашето приключение бе даден с изгрева на слънцето. Станахме по - раничко, тъй като искахме да се разходим до плажа на Кендва (един от най - добрите на острова), след това бяхме запланували да посетим ферма за подправки (все пак бяхме на "островът на подправките")и накрая щяхме да се озовем в столицата и по - конкретно в Стоун Таун. Този ден бе и по - специален за мен, тъй като беше рожденият ми ден и за поредна година го посрещнах с любимия човек на много интересно място.
Но точно сега ни се случиха и най - големите неприятности по време на пътуването ни. Планът ни беше да останем на острова до 21.02.2019 година, като на 21 - ви бях запазил билети за сутрешния ферибот от столицата на острова до Дар Ес Салаам, един от най - големите и известни градове в Танзания, от където щяхме да се качим на самолет и да прелетим разстоянието до Килиманджаро. Там щеше да ни чака гидът, с който трябваше да започне нашето сафари из националните паркове на Танзания. Преди да отидем на закуска, аз казах на Ася да вземем да снимаме билета за самолета и да го изпратим на Фазири (гида ни), за да знае той в колко часа ни каца самолета и да ни очаква на летището в Килиманджаро. Така и направихме. И тогава.... той ни върна следното съобщение : "Оооо, тази компания вече не лети на територията на Танзания. Не се разбраха с правителството и авиокомпанията фалира през месец Декември 2018 година." Ха, казах на Ася, този да не се шегува нещо точно на рожденият ми ден. Ние бяхме купили билетите през октомври 2018 година и нямахме никакъв имейл с информация, за това което ни каза Фазири. Попитахме го още веднъж дали не се бъзика нещо, а той отговори, че е напълно сериозен и трябва да търсим друг начин за придвижване. Поизпотихме се, даже се и понапрегнахме, но място за паника нямаше. Докато Ася звънеше в България на застрахователя ни за евентуална компенсация, аз се зарових в търсене на други самолетни билети. Не след дълго намерих някаква авиокомпания X-Tra Airways с поносима цена за два билета, като голямото предимство беше, че полетът щеше да е направо от летището на о.Занзибар и то до град Аруша, а не до Килиманджаро, което беше най - добрият вариант за нас. Попитахме веднага Фазири (гида), дали тази компания е надежна, а той отвърна, че става каквото и да означаваше това. Но това беше и единственият ни вариант от всички възможни полети, така че да не ни се промени програмата до края. Платих два билета за 130$ и ми изпратиха на пощата електроните билети, на които за наше учудване пишеше друга компания - VIva Airways. Позачудих се, ама си викам к'во толкова, нали имаме някакви билети. ХА ХА ХА Та така след създалото се сутрешно напрежение, побързахме да хапнем по нещо и да тръгваме, защото беше станало 10 часа и времето започна да ни попритиска.
Кендва (Kendwa) e село на около 3 км от Нунгви (Nungwi), с много на брой супер луксозни хотели на първа линия. Плажът е с фин бял пясък, цветът на водата е в тюркоазено сините нюанси и е много чиста. Плажната ивица е много широка особено при отлив, при какъвто бяхме ние. От Нунгви и Кендва се предлагат множество круизи в комбинация с шнорхелинг до съседните малки островчета.
Когато излезнеш от водата и си полегнеш, пред теб се образуваше подвижен МОЛ. Появяваха се предлагачи на всичко възможно, за каквото можете да се сетите - слънчеви очила, чанти, кърпи, дрехи, кокосови орехи, ананаси, екзотични плодове и много други.
Около обяд оставихме плажа на Кендва зад гърба си и потеглихме в посока Стоун Таун, като преди това щяхме да минем през ферма за подправки в близост до столицата, за да се запознаем на живо с голяма част от подправките от нашето ежедневие. На импровизирания паркинг, където бяхме оставили колата, имаше строеж, на който жените носеха кофите, разбира се, върху главите си .
По пътя се нагледахме на какво ли не. Ще ви направя съпричастни и вас :
По селата учениците бяха с униформи.
Камиончетата се товарят до откат. Колкото могат да носят + още толкова. ХА ХА ХА
Къщите на месните жители по селата и техните дрехи - на самият път.
Отново Дала Дала- общественият транспорт.
Къща и пред нея са строени тубите, с които жителите си пренасят вода от най - близката обща чешма - на около 3-5 километра разстояние.
Около 14 часа пристигнахме във фермата за подправки (Spice farm). Тук наистина останахме удивени от това как изглеждат някои от най - употребяваните от нас подправки. В следващите кадри ще ви ги илюстрирам и на вас :
През целия тур, освен гида с нас се движеше и едно момче, което му беше нещо като слуга. Докато гида ни обясняваше за подправките, слугата (така ще го наричам) плетеше някакви работи от зелени продълговати листа, а и се катереше по палмите, за да сваля кокосови орехи. На финала на обиколката, ни обелиха пресен кокосов орех и ни подариха изделията направени от листа - разбира се срещу съответния бакшиш.
Тук искам да ви разкажа за главния град на острова, който носи името на островния архипелаг – Занзибар.Всъщност като се говори за Занзибар, основно се има в предвид най-големия остров от архипелага, чието име на суахили е Унгуджа, а вторият по големина е Пемба. Името Занзибар произлиза от персийския заанг-бар, означаващ "черно крайбрежие" или „земя на чернокожите“.
Свидетелства, че островът е бил населяван датират от дълбока древност. В средновековието персийски, индийски и арабски търговци използвали Занзибар като база за пътувания между Близкия изток, Индия и Африка. Унгаджа, по-големият остров, предлагал защитено пристанище и макар, че архипелагът разполагал с малко ценни продукти, търговците се установили в град Стоун Таун, удобен пункт от който да търгуват с другите крайбрежни градове.
Посещението на Васко да Гама през 1498 г. бележи началото на европейското влияние. Занзибар остава притежание на Португалия в продължение на почти два века. Това продължава до 1631 г., когато султанът на Момбаса избива европейските жители, а суахилските патрициански елит в Момбаса и Занзибар канят оманските аристократи, за да им помогнат да изгонят европейците. От 1698 г. Занзибар е под управлението на султана на Оман. Дори през 1832 г. Саид бин Султан, султанът на Мускат и Оман преместил столицата си от Мускат, Оман в Стоун Таун. До около 1890 г. султаните на Занзибар контролират значителна част от суахилското крайбрежие, известно като Zanj, което включва Момбаса и Дар ес Салаам. По време на 14-годишното си управление като султан, Маджид бин Саид (син на Саид бин Султан) засилил властта си основно чрез търговията с роби, а Занзибар станал основното пристанище на брега на Суахили за търговията с роби с Близкия изток. В средата на 19-ти век всяка година от там минавали около 50 000 роби.
Султан Маджид бин Саид
От 1886 г. Великобритания и Германия имат сериозно влияние върху султанския Занзибар. Британците принуждават султан Баргаш бин Саид, който наследява брат си Маджид да премахне търговията с роби. Друг брат на Маджид, Халифа бин Саид е третият султан на Занзибар и укрепва връзката с британците, което води до напредъка на архипелага и окончателното премахване на робството.
Смъртта на пробританския султан Хамад бин Туваини на 25 август 1896 г. и наследилият го на султан Халид бин Баргаш, когото британците не одобряват, довежда до Англо-Занзибарската война. Сутринта на 27 август 1896 г. корабите на Кралския флот разрушават двореца Бейт ал Хукум. Преустановяването на огъня било обявено 38 минути по-късно и до днес това е най-кратката война в историята.
През 1963 г. се отменя протекторатът на Обединеното кралство над Занзибар и той става независима държава в рамките на Британската общност. На 12 януари 1964 г. султан Джамшид бин Абдула е бива свален по време на революцията в Занзибар. Султанът избягал в изгнание, а управлението се поема от социалистическо правителство на Народна република Занзибар и Пемба.През април 1964 г. републиката се слива с континенталната Танганайка. Тази Обединена република Танганайка и Занзибар скоро се преименува, смесвайки двете имена на Обединена република Танзания, в която Занзибар остава полуавтономен регион.
Стоун Таун е историческия център на главния град на острова – град Занзибар.Всъщност, повечето от забележителностите, които посетихме там бяха свързани с историческите събития, описани по-горе.
След като се измъкнахме от лабиринтите в Стоун Таун обиколката ни започна от "Къщата на чудесата". Вероятно тук е мястото да спомена за красивите тежки дървени врати с метални шипове. Те са един от най-характерните детайли в архитектурата на Занзибар. Повечето сгради имат такива, включително и дворците в Стоун Таун. Видът им е заимстван от Индия, а металните шипове са за да предпазват от нападения със слонове, но аз не знам на острова да е имало слонове. Все пак вратите са уникални и ние им отделихме голямо внимание.
Къщата на чудесата (Beit-al-Ajaib) – бивша резиденция на султана, станала по-късно известна и като първата сграда с електричество в Занзибар, както и като първата с асансьор в Източна Африка. Къщата на чудесата е един от шестте дворци, построени през 1883 г. от Баргаш бин Саид и се смята, че се намира на мястото на двореца от 17-ти век на царица Фатима. В Къщата на чудесата понастоящем се помещава Музеят за история и култура на Занзибар и на суахилското крайбрежие. Това, което на мен ми направи впечатление е, че сградата е в окаяно състояние и май от съображения за сигурност вече не се посещава, но в последното не съм сигурен дали е така. Жалко е толкова красива сграда да е толкова запусната… Е все пак беше в процес на реставрация.
Право срещу "Къщата на чудесата" се намира пристанището на град Занзибар
Продължихме по крайбрежната улица.
Следващият обект от нашата програма беше Старият форт (Old Fort) - най-старата сграда в града. Старият Форт, известен също като Арабския Форт е каменно укрепление, разположено на главното крайбрежие, в непосредствена близост до другата забележителна сграда на града, Къщата на чудесата (бивш дворец на султана на Занзибар) и с изглед към градините Forodhani. Построен през 17-ти век от оманците за да защитава града от нападения, фортът днес е културен център с магазини за сувенири и с открит амфитеатър, където се провеждат вечерни танци и музикални предавания
Улицата на която се намира къщата на Фреди Меркюри.
След като се видяхме с момчето и се разбрахме за час, в който да ни вземе от хотела на следващият ден, се насочихме към един от най - препоръчваните ресторанти в Занзибар - "6 Degrees South" , където щяхме да отпразнуваме рожденият ми ден. От терасата на ресторанта наблюдавахме и залеза от високо.
Така се изниза и този ден от нашата програма. Това беше и предпоследният ни ден на острова. Оставаше още един ден преди да се отправим към континенталната част и той щеше да е точно толкова динамичен и емоционален колкото и предходните. Казвам ви лека нощ и до утре.
Ден 7, о.Занзибар, о.Чангуу, плаж Накупенда, 20.02.2019 г
Ден 7-ми щеше да е изпълнен с нова доза приключения, но вече у нас започна да човърка и желанието да се прехвърлим на континенталната част и да се гмурнем в националните паркове на Танзания. След като се събудихме, се качихме на последния етаж на хотела, където се сервираше закуската. Той беше отворен и с панорамна гледка към покривите на Стоун Таун, което не беше кой знае колко вълнуващо, но все пак е една по - различна гледна точка.
Този ден бяхме запланували да посетим с лодка близкия о.Чангуу (Prison Island), след това да направим малко незабравими слънчеви бани на плажа Накупенда и за финал да доразгледаме това, което не бяхме разгледали предния ден от Стоун Таун. Момчето на нашия гид беше пред хотела точно в 9 часа, както се бяхме разбрали и тръгнахме към пристанището, за да се качим на лодка. На пристанището, трябваше да изчакаме още една двойка от Украйна и имахме малко време да поснимаме пристигащите и заминаващите фериботи.
Колоритните дами с багажи върху главите си бяха навсякъде из острова.
Лодките (на заден план) бяха доста стари, някои от тях дори бяха и пробити. Такава се оказа и нашата - пълнеше се малко по-малко, та от време на време капитанът изхвърляше насъбралата се вода с кофа. ХА ХА ХА.
На пристанището на Занзибар имаше и доста големи контейнеровози, които разтоварваха и след това товареха контейнери със стоки.
Остров Чангуу (Changuu Island) е пред нас.
Остров Чангуу (известен също като Кибандико , Затворнически остров или Карантинен остров) е малък
остров на 5.6 км северозападно от Стоун Таун, Унгуджа , Занзибар . Островът е дълъг около 800м
и широк 230м в най-широката си точка. На суахили означава името
на риба, която е често срещана в моретата около него, въпреки че е показан като
"остров Kibandiko" на някои по-стари карти, но това име вече не се
използва. Островът е бил необитаем до 1860 г., когато първият султан на
Занзибар, Маджид бин Саид, го е дал на двама араби.
Когато пристигнахме по брега беше пълно с морски звезди.
Няма да се учудите, ако ви кажа, че отново има адски голям отлив, който се вижда много ясно на снимките.
Когато пристигнахме по брега беше пълно с морски звезди.
Няма да се учудите, ако ви кажа, че отново има адски голям отлив, който се вижда много ясно на снимките.
Занзибар става британски протекторат след 1890 г. Подписването на договорът Хелголанд между Занзибар и Германия, е довело до назначаването на британския министър - председател, Лойд Матюс, през октомври 1891 г. Матюс закупил о.Чангуу от арабските си собственици от името на Правителството на Занзибар през 1893 г. с намерението да построи затвор на него. Затворът е трябвало да настани престъпници и рецидивисти от частта на африканския континент, който тогава е бил под юрисдикцията на Занзибар. Въпреки че сградите на затворите са завършени през 1894 г., което кара островът да стане известен често като "Затворнически остров", в затворите никога не са настанени затворници.
Британските власти са били обезпокоени от опасността от епидемии от болести, засягащи Стоун Таун, тогава главното пристанище на Източна Африка . За да се пребори с тази заплаха, о.Чангуу е превърнат в карантинен остров, обслужващ всички британски територии в Източна Африка. Старият затвор е превърнат в болница и през 1923 г. островът е официално преименуван на Карантинен остров. Карантинните случаи са били взимани от корабите и са били наблюдавани на острова от една до две седмици, преди да им бъде разрешено да продължат пътуването си. Основното заболяване, което се е наблюдавало е било жълта треска.
Корабите обикновено са пристигали само в Източна Африка през периода от декември до март и по този начин островът обикновено е бил празен от карантинни случаи за голяма част от годината. По време на празния период островът се е превърнал в популярен курорт за отдих на европейските хора и местните жители на Занзибар. Сградата на о. Чангуу, известна като Европейското бунгало, е построена в края на 90-те години на ХХ век, за да задоволи нуждите на почиващите, въпреки че броят на посетителите е трябвало да бъде ограничен, тъй като единствената сладка вода на острова е била дъждовната вода, съхранявана в подземни резервоари. През 1931 г. в югозападната част на острова е издигнат нов комплекс от карантинни сгради, който дава по-добър карантинен капацитет от 904 души.
През 1919 г.
британският управител на Сейшелите изпратил
подарък от четири гигански костенурки Aldabra до о.Чангуу от остров Алдабра .
Тези костенурки се отглеждали лесно и през 1955 г. те са били около 200
броя. Въпреки това хората започнали да крадат костенурките за продажба
в чужбина като домашни любимци или за храна и броят им бързо намалявал. До
1988 г. е имало около 100 костенурки, петдесет през 1990 г. и само седем до 1996
г. През 1996 г. на остров са били взети още 80 люпилни, за да се увеличи
броят им, но 40 от тях са изчезнали. Правителството на Занзибар, със
съдействието на Световното общество за защита на животните построили голям комплекс за защита на животните
и до 2000 г. броят им се е възстановил на 17 възрастни, 50 младежи и 90
люпилни.
Сега видът се счита за уязвим и
е включен в Червения списък на световнозастрашените видове. Още костенурки, главно
младежи, продължават да бъдат донасяни на острова от други места, за да бъдат опазени. На острова
има специална фондация, която се грижи за благосъстоянието на костенурките.
Посетителите могат да наблюдават и нахраняват костенурките.
Всяка костенурка има цифри върху черупката си,които изобразяват годините на колокото е съответната костенурка. Най - старата костенурка на острова е на 194 години и е със счупена черупка, защото е паднало дърво върху нея.
Някой от костенурките се обичаха твърде много въпреки тълпата хора които ги наблюдаваха.
На тръгване от острова небето рязко почерня, но само преваля лек тропически дъжд и отново изгря жаркото слънце.
А ние отново се полюбувахме на прекрасните морски звезди.
Мятаме се на лодката за час плаване и се озоваваме на плажа Накупенда – пясъчно петно насред океана, което се появява при отлив и изчезва, когато водата покачи нивото си. Името му в превод от суахили означава "Обичам те". И без колебания го залюбваш. Уверете се сами в това, което ви казвам.
Плъжът Накупенда от дрон
Втората ни разходка в Стоун Таун започна от пазара Дараджани (Darajani Bazaar) – типичен африкански пазар основно за земеделска продукция. Подчертано това беше място, което исках бързо да напусна.
Ето ги отново обществените бусчета Дала Дала. Леко натоваренил ХА ХА ХА
В
близост до него беше най-красивата и внушителна за мен сграда – Англиканската
катедрала - Христовата църква (The Christ Church, Anglican cathedral).
Англиканската катедрала е построена през 1873 г., по проект на Едуард Стейре, трети англикански епископ на Занзибар, който активно допринесъл за дизайна. Както повечето сгради в Стоун Таун, тя е изградена предимно от коралов камък. Англиканската катедрала е една от малкото исторически сгради в града, които са наскоро реставрирани. Архитектурата й е смес от готически и ислямски детайли и е построена на мястото, където е бил най-големият робски пазар на Занзибар. Построяването на катедралата, всъщност, било предназначено да отпразнува края на робството в Занзибар.
На площада до катедралата се намира известният Паметник на робите (няколко човешки фигури във вериги, излизащи от яма), както и Музеят на робството. Силно впечатление ми направиха помещенията, в които са държани оковани робите – каменни подземия, в които на малка площ буквално са били натъпквани окованите роби. Подтискащо място.
Така нашето приключение, наречено остров Занзибар, приключи благополучно, а ние бяхме изключително доволни от видяното и преживяно и очаквахме с нетърпение следващото предизвикателство пред нас, а именно Сафари из националните паркове на Танзания. Прибрахме се в хотела, стегнахме багажа и легнахме с мисли за утрешният полет и дали все пак ще се състои след всичките драми, свързани с придвижването ни от о.Занзибар до Танзания. Лека нощ.
Сутринта на ден 8-ми след закуска, шофьорът от нашата компанията с колите под наем, ни очакваше във фоаето на хотела. Слезнахме с багажа, натоварихме се и потеглихме. След около 20 минути бяхме на летището, където се изсипа една от онези тропически бури, типични за тези ширини. Пребягахме с куфарите до терминала, който представляваше един хамбар с ламаринен покрив.ХА ХА ХА. Тук нашата драма със самолетните билети продължи. Когато подадох паспортите за проверка и самолетните билети, които бяха закупени от една компания (X-tra airways), а на самите билети пишеше друга компания (Viva airways), служителят каза, ОК вие сте за за полета на авиокомпания "Flightlink", и това вече ни стъписа за пореден път, но успокоителното в цялата работа беше, че имаше полет, с който за излетим към Танзания. Седнахме в чакалнята, тъй като имаше около час и нещо до полета.
А самолета, какво да ви кажа за него. Това беше най - малкия самолет с който съм летял някога. Модела е Embraer Brasilia 120 ER с два битурбо двигателя и 30 места на борда. Вътре прав не можех да стоя, та малко навеждах главата. Целият беше в кръпки, които бяха захванати с всевъзможни болтове и гайки. И помен нямаше от специалните нитове, с които се прави изкърпването на корпусите на самолетите - ходил съм с децата в Lufthansa Technik в София и сме гледали точно как се поправят самолетите, та имах някаква представа. Тук е момента да си призная, че това беше първият път, в който ме беше страх от полета, ама то и си имаше защо. Точно преди да излетим бурята отново се развихри за по- голям комфорт на пътниците. Е, успяхме да тръгнем. Полетът трябваше да е директен за Аруша, но когато излетяхме ни съобщиха, че ще кацнем за малко в Дар Ес Салаам, само да слезнат няколко пътника и ще продължим, но по този начин вместо 1 час полета стана 2 часа. Както и да е, тези неща са нормални за тези ширини. Малко преди да кацнем на междинната спирка се раздуха някакъв вятър и започна да отмества целия самолет, та пилотите се отказаха, направиха нов заход и успяхме да кацнем в проливен дъжд. Престоят беше само 5 минутки и хайде отново да излитаме. Друг интересен факт за отбелязване е, че това беше единствената машина на тази авиокомпания. Както и да е, продължихме с пълна газ към Аруша. Ето го и летището в Дар Ес Салаам, както и самият град, погледнати от въздуха.
По - голямата част от територията на Танзания е безлюдна и пуста.
Иии, на път към Аруша прелетяхме покрай най - високата планина (Килиманджаро) на африканският континент и успяхме да хванем най - високият й връх (Ухуру - 5895 метра) да надстърча над облаците - страхотно :)
Малко след това за наше удоволетворение кацнахме успешно на супер малкото летище в Аруша (Arusha). Тя се намира в Североизточна Танзания, в близост до границата с Кения,красиво разположена в южното подножие на планината Меру.
Градът е административен център на едноименния регион. Твърди се, че е точната среда на разстоянието от Кейптаун (Южна Африка) до Кайро (Египет). Градът е един от най - бързо развиващите се в страната и най - активният туристически център в Танзания. Разположен е на плато в източната част на Голямата рифтова долина от 1400 до 1540 метра надморска височина. Около него се простира плодороден селскостопански район с умерен климат през цялата година. Заобиколен е от кафеени и бананови плантации, пшеничени и царевични ниви. Аруша е един от най - старите градове в Танзания и някога е бил голям търговски център за местните племена. Създаден е през 1900 год. от германската колониална управа като военен гарнизон. Името си е взел от племето аруша (варуша), заселило се в района през 1830 год. Племето е било асимилирано от масаите и по - голямата част от названията в околността са с масайски произход. Аруша е "сафари столицата" на Танзания. Градът е изходен пункт за достигане до най - известните туристически обекти в страната - националните паркове и защитени територии Аруша, Килиманджаро, Нгоронгоро, Серенгети, Тарангире, Езерото Маняра и други.
Е, тук имаше и доста по - малки самолетчета от нашето, но си представям какво е да се лети с такива детски играчки. ХА ХА ХА
Докараха багажа по класическия начин с една количка пред входа и всички се втурнаха като че ли някой ще им вземе точно техния багаж. Изчакахме 2 минутки да се набутат останалите и на спокойствие си взехме нашия куфар, след което излезнахме от летището, където ни очакваше нашия джип - Тойота Ленд Круйзер.
Гледките по пътя напомняха доста тези от о.Занзибар, а именно бедни села. Между селата беше пустош, като ми направи изключително добро впечатление безупречното качество на основният път. Отбиеш ли се обаче от главния път, започваш шофиране по офроуд пътища - това е Танзания.
След около два часа и половина бяхме на прага на Национален парк Тарангире.
На входа ни посрещна огромен боабаб
Тарангире (Tarangire) е национален парк в Североизточна Танзания, регион Маняра, на 120 km югозападно от град Аруша, южно от езерото Маняра и югозападно от Килиманджаро. Заобиколен е от контролираните ловни територии Лолкисейл, Симанджаро и Мкунгунеро и езерото Бурунги. Паркът е разположен на надморска височина от 1100 до 1500 m.
Заема площ от 2850 km2 и е шести по големина в Танзания
след Серенгети, Руаха, Катави, Мкомази и Микуми. Създаден
е през 1957г. като ловен резерват, а през 1970 година
получава статут на национален парк.
Развитието
на туризма в парка е
доста ограничено. На 3,5 km от входа на парка, над реката, е изграден къмпинг с невероятна
гледка към обширните равнини на Тарангире, езерото Маняра, Рифтовата долина и Нгоронгоро.
Докато шофорът отиде да оправи документите за влизане в парка, ние слезнахме от джипа и си направихме снимки за спомен с някои черепи и кокали на слонове, жирафи и антилопи, загинали в парка.
Веднага след входа на парка имаше обособено място за пикник и седнахме да обядваме, след което щяхме да продължим.
Мивката беше доста импровизирана, както можете да се сетите.
След около час (към 16 часа) стигнахме до мястото за нощувка. В Национален парк Тарангире бяхме избрали да спим на палатка, тъй като по този начин си в непосредствена близост до животните и е някакси по - вълнуващо. Другата възможност, която се предлагаше в някой от националните паркове, беше в лоджи, където си като на 5 звезден хотел и се губи тръпката от това да си сред природата и животните. Оставихме Гидион да се справя с вечерята и палатките и ние отпрашихме на обиколка.
Докато шофорът отиде да оправи документите за влизане в парка, ние слезнахме от джипа и си направихме снимки за спомен с някои черепи и кокали на слонове, жирафи и антилопи, загинали в парка.
Веднага след входа на парка имаше обособено място за пикник и седнахме да обядваме, след което щяхме да продължим.
Мивката беше доста импровизирана, както можете да се сетите.
След като похапнахме, цялото ни внимание вече бе насочено към започващото същинско сафари. Потеглихме с джипа в посока мястото, където щяхме да лагеруваме, за да разтоварим всичкия багаж и да оставим готвача, с благозвучното име Гидион, за да започне да разпъва палатките и да готви за вечеря, докато ние правим първия си така наречен "Гейм драйв (Game drive)" или обиколка из парка. Още по пътя към лагера започнаха да изкачат животни от всеки храст и дърво. Стада със слонове, антилопи, маймуни и пумба се редуваха пред и около нас.
След около час (към 16 часа) стигнахме до мястото за нощувка. В Национален парк Тарангире бяхме избрали да спим на палатка, тъй като по този начин си в непосредствена близост до животните и е някакси по - вълнуващо. Другата възможност, която се предлагаше в някой от националните паркове, беше в лоджи, където си като на 5 звезден хотел и се губи тръпката от това да си сред природата и животните. Оставихме Гидион да се справя с вечерята и палатките и ние отпрашихме на обиколка.
Около лагера беше пълно с бабуни
Характерни за източния и южния район на парка са безводни вълнообразно очертани хълмове и блатата в низините им. В границите на парка влизат няколко високи хълма с надморска височина 2132 m и 2415 m, няколко скални разкрития и високи плата. Между две от Великите африкански езера протича река Тарангире, дала името си на прилежащия парк. Реката тече през центъра на парка от юг на северозапад и се влива в малкото езеро Бурунги, на юг от езерото Маняра. Бурунги е в самия край на парка, но попада извън него. През дъждовния период реката е сравнително пълноводна, но в разгара на сухия, когато бяхме, и ние се свива до серия от дълбоки вирове. Спуснахме се до реката, където ни очакваха ето тези двама сладури.
Стадата със слонове бяха толкова много и многобройни, че на където и да се обърнеш ги виждаш. Имаше и много, много бебета слончета.
И както си въртяхме по определените за сафари пътища из парка и хоп, какво да видят очите ни? Една лъвица, така се беше изпънала на залез слънце на едно дърво, че въобще не й пукаше, че се насъбраха 5-6 джипа да я зяпат.
След около 20 минути се появи едно стадо със слонове, което събуди инстинкта й за лов и тя се приготви да нападне едно от малките.
Когато всички очаквахме да станем свидетели на зрелищна атака, тарторът на слонското стадо усети, че наблизо има хищник, който се готви да пакости и взе мерки. Огромният африкански слон се приближи в непосредствена близост до лъвицата, издаде доста строг и респектиращ звук (все едно каза нещо от сорта: "я да се разкараш, за да не тее направя на пух и прах") и лъвицата подви опашка като малко котенце и дим да я няма. Е, тази вечер може да е останала и гладна, какво да се прави - природа.
Потеглихме наобратно към лагера, защото слънцето падаше бързо, а в саваната, когато залезе е добре да си си в лагера. В парка Тарангире имаше много на брой от т.нар. кокошки (Bush Chicken) и антилопи Импала.
И първият ни залез в саваната - нещо много вълнуващо и красиво :)
Много трудно, но някъде в далечината успяхме да забележим и малка групичка дългоухи лисици (Bat eared fox)
Когато се прибрахме в лагера вече беше станало почти тъмно. Готвачът Гидион се беше справил и с палатките и с приготвянето на вечерята за краткото време, с което разполагаше - около два часа. Нахрани ни много вкусно, след което си запалихме лагерен огън пред палатките и седнахме на раздумка с гида ни под небето, пълно със звезди. Откарахме така сладко в приказки до към 22 часа, след което се метнахме в палатките за сън, защото следващият ден щяхме да ставаме рано и денят щеше да е доста напрегнат и изпълнен с емоции. През нощта целият лагер бил пълен със слонове около палатките - това ни го разказаха на сутринта. Ние така се бяхме смаяли от видяното, че сме заспали като къпани и грам не сме се събудили от шума, които са вдигали тези едри животни.
Ден 9, Танзания, Национален Парк "Тарангире" и езерото "Натрон" , 22.02.2019 г.
Сутринта на ден девети започна много рано (около 5.30 - 6.00 часа), както всъщност бяха и всичките ни дни из националните паркове. Причината за това ставане преди изгрев слънце се криеше в това, че сутрин животните са най - активни по отношение на лова и набавянето на храна. По обяд когато стане голяма жега се скриват някъде на сянка и привечер отново всички животни излизат за да ловуват. Друга положителна страна беше, че всеки ден посрещахме прекрасният изгрев в саваната.
Готвачът Гидион беше станал около час преди нас и беше направил закуска, която взехме в чанти за пикник и щяхме да хапнем някъде из парка Тарангире около 8 часа. След като изпълзяхме от палатките, само замихме очите и зъбите и се метнахме в джипа, за да започнем нашия втори Гейм драйв из парка.
Бозайниците включват по-голямата част от източноафриканските „равнинни“ видове. Поради голямата концентрация на животни, хищниците тук никога не гладуват. Срещат се големи стада от слонове, в които са събрани до 600 екземпляра. Те могат да бъдат видени тук както през дъждовния, така и през сухия сезон. Броят на африканския саванен слон в парка е около 3000. Лъвовете и леопардите в Тарангире често могат да бъдат открити по дърветата, почиващи си в клоните им в разгара на деня. Освен това често качват плячката си по тях и там я консумират. Така я запазват от хиените и лешоядите. Леопардите са едни от най-опасните хищници на парка. Обикновено преследват импалите и газелите, но се задоволяват и с друга плячка като зайци, диви птици и дори бабуни. Когато усетят приближаването на леопард, маймуните издават специален вид предупредителни крясъци и цялото стадо се изкатерва по дърветата. Тук е съсредоточено най-голямото количество кафърски биволи след Серенгети. Паркът е богат и на много други видове бозайници – жираф, африкански глиган, зебра, източно белобрадо гну, газела, импала, антилопа бохор, петниста хиена, воден козел, прилепоуха лисица. В гъстите храсталаци може да се намери малката антилопа куду, една от най-красивите от рода си, с прекрасни дълги спираловидни рога. Някои от тези животни видяхме тук, а останалите оставихме за национален парк Серенгети, за след няколко дни.
Бозайниците включват по-голямата част от източноафриканските „равнинни“ видове. Поради голямата концентрация на животни, хищниците тук никога не гладуват. Срещат се големи стада от слонове, в които са събрани до 600 екземпляра. Те могат да бъдат видени тук както през дъждовния, така и през сухия сезон. Броят на африканския саванен слон в парка е около 3000. Лъвовете и леопардите в Тарангире често могат да бъдат открити по дърветата, почиващи си в клоните им в разгара на деня. Освен това често качват плячката си по тях и там я консумират. Така я запазват от хиените и лешоядите. Леопардите са едни от най-опасните хищници на парка. Обикновено преследват импалите и газелите, но се задоволяват и с друга плячка като зайци, диви птици и дори бабуни. Когато усетят приближаването на леопард, маймуните издават специален вид предупредителни крясъци и цялото стадо се изкатерва по дърветата. Тук е съсредоточено най-голямото количество кафърски биволи след Серенгети. Паркът е богат и на много други видове бозайници – жираф, африкански глиган, зебра, източно белобрадо гну, газела, импала, антилопа бохор, петниста хиена, воден козел, прилепоуха лисица. В гъстите храсталаци може да се намери малката антилопа куду, една от най-красивите от рода си, с прекрасни дълги спираловидни рога. Някои от тези животни видяхме тук, а останалите оставихме за национален парк Серенгети, за след няколко дни.
Едва бяхме напуснали кемпа и веднага се натъкнахме на стадо слонове
Не само ние бяхме станали толкова рано, за да гледаме изгрева. Дърветата бяха пълни с маймуни, които също го зяпаха докато закусваха
Докато пътувахме към мястото отредено за пикник, се натъкнахме на множество стада от различни видове антилопи, зебри, мангусти, щрауси, както и на самотни чакали.
Самотен чакал
Стадо мангусти
Малко стадо зебри
Импали
В Тарангире имаше и много изоставени термитници, които се използваха от останалите животни по най - различно предназначение и които термитници приличаха на ... Вие преценете на какво ви приличат :)
Времето минаваше така бързо и неусетно сред животните, че въобще на разбрахме кога стигнахме на мястото за нашата закуска с прекрасна панорамна гледка към река Тарангире.
Река Тарангире не пресъхва дори и през сухия сезон, в които ние бяхме в парка, въпреки че нивото на водите ѝ силно намалява. С това тя привлича впечатляващо разнообразие и голямо количество от животни и птици през цялата година. През сухия период паркът е убежище за много мигриращи животни и птици. Известен е с най-голямата концентрация на диви животни през сухия сезон, извън екосистемата на Серенгети (от юни до октомври). Тогава хиляди мигриращи животни се събират по поречието на реката, която е основен източник на вода на много километри наоколо. За намиране на вода те разчитат и на баобабите, в чиито големи кухини могат да се открият запаси от дъждовна вода
Ето го и нашия джип, все още чист като сутрешна роса. Ако знаеше само какво го очаква и на какво щеше да заприлича на финала.... :)
Блатата, които целогодишно са богати на зелена растителност, са дом на над 550 вида птици. Това е районът с най-голямо разнообразие от птици през размножителния период в света. Въпреки че паркът се намира само на 30 km от стената на Източноафриканския рифт, все пак е извън вулканичния пояс и оформя западната граница на ареала, обитаван от много типични за района птици. Тук може да се срещне най-тежката водоплаваща такава – Дроплата кори (Ardeotis kori), както и най-тежката въобще в света – дългокракият щраус. Паркът е изключително богат на грабливи птици. Тук може да се види късоопашатия орел. Прелитат около 10 000 марабу, 2000 кафявокрили огърличници. Срещат се големи ята от неразделки – малки папагалчета с яркожълто оцветяване по шията, както и палмови бързолети, чиито гнезда в клоните на дърветата отдолу изглеждат като паяжина. А ето и един Хорнбил, който веднага щом извадихме храната дойде при масата. В парковете е абсолютно забранено да се дава каквато й да е храна на животните и ние спазихме тази забрана, разбира се.
След като закусихме, продължихме с гейм драйва, като се натъкнахме на гледка, която дори и нашия гид Фазири, въпреки че всеки ден е из националните паркове на Танзания, видя за първи път, а именно как се правят малки слончета....
Идентифицирани са девет различни растителни асоциации. Растителността в парка е представена от обширни затревени равнини, крайречни гори, широки речни и саванни пасища, хиляди боабаби, акации и колбасово дърво. От ноември до февруари саваните се покриват с изобилна сочна трева и привличат много диви животни. До месец март растителността е буйна и тревите са обсипани с диви цветя и пеперуди. Северната част е доминирана от акациеви горички от вида Acacia tortilis и баобаби Adansonia. Баобабът Adansonia е едно от най-дебелите дървета в света – със средна обиколка на ствола 10,9 метра и височина 18 – 25 метра. През дъждовния сезон той може да абсорбира вода като гъба, което обяснява необичайната дебелина на тези дървета – те всъщност представляват огромни резервоари за вода. По долините на реките растат египетски дум-палми (Hyphaene thebaica), издигащи се на височина до 9 метра. За разлика от обикновените дървета тези палми нарастват само в една точка на върха и лесно могат да бъдат повредени. Но боабабите наистина бяха впечатляващи и ни грабнаха най - много.
Последва една много приятна среща с възрастен жираф (по - тъмен е на цвят)
Беше станало обедно време и вече се наблюдаваше по - сериозен трафик на сафари джипове.
Ние трябваше да напуснем национален парк Тарангире и да се отправим към езерото Натрон. На изпроводяк дойде да ни изпрати най - красивия слон, който успяхме да видим в парка с огромни бивни.
Върнахме се до кемпа (лагера), където Гидион беше събрал всичкия багаж, беше го натрупал на една купчина и ни чакаше да го вземем. Беше 13 часа когато тръгнахме от Тарангире към езерото Натрон. Очакваха ни около 250 км, голяма част от които по черен и много тежък път. Привечер се очакваше да сме в лоджата до езерото където бе следващата ни нощувка. Преди да поемем по черния път спряхме в последното възможно село, за да дозаредим джипа с гориво и да напазаруваме провизии за няколко дни. Името на селото не мога да го напиша или да го изкажа на български, но все пак ще го напиша на латиница - Mto wa Mbu или на български вероятно е нещо като - Мто ва Мбу. ХА ХА ХА.
Тези триколки са доста популярни както в азиатския свят така и в африканския са на почит.
Интересен факт е, че джипът ни беше с два резервоара от по 80 литра всеки, или общо 160 литра гориво. Вероятно всички сафари джипове са така модифицирани, но имайки предвид, че е джип, гори не малко и преходите са сериозни, а във парковете горивото е значително по - скъпо отколкото извън тях, този факт е обясним. :)
Потеглихме по офроуд трасето и се хванах с двете ръце където можех, защото така зверски друсаше, че имах чувството, че джипът ще се разпадне. Всичко беше в прахоляк, а местността през която преминахме беше изпъстрена със сухи храсти и трънливи акациеви дървета. По целия път от лявата ни страна остана Източноафриканската рифтова долина.
Около 15.30 - 16 часа още не бяхме обядвали и така бяхме прегладняли всички, че направо ни се плачеше. Това беше и първия ни така наречен обяд в храстите или "Lunch in the bushes".
Веднага ни надушиха местните деца от близкото масайско село. Фазири ни обясни, че ако им дадем храна, въпреки че изглеждаха страшно хилави и гладни, те няма да я изядат, а ще я отнесат до селото и ще я предадат на баща си. Първо той да се нахрани и ако остане тогава за децата. Ужас.
И както се движехме по този абсолютно безлюден път изведнъж хоп на средата на пътя една бариера и малка къщичка. Питам какво е това, а се оказва че това е пропускателният пункт за влизане на територията на езерото Натрон, където се заплащаше съответната сума и се оправяха документите. Наоколо всичко беше в черна пепел дело на вулкана. Нямаше почти никаква растителност и беше много сухо.
След като престояхме 15 минутки, отново тръгнахме, а умората от тежкото пътуване вече започна да си оказва влиянието и всички бяхме малко успани. Най - накрая стигнахме до Масай Еко Жираф Лоджа (www.maasaigiraffe.com), където беше следващата ни нощувка. Мястото беше много приятно, уютно и типично за Танзания. Стопанинът беше облечен с наметало като на масай, но всъщност не беше такъв.
Наистина капнали от умора, си взехме по един душ, вечеряхме и направо си легнахме, защото следващият ден щеше да е не по - малко натоварен от този.
Ден 10, Танзания, езерото "Натрон" и национален парк "Серенгети", 23.02.2019 г.
Ден 10 - ти, 5.30 часа, навън е тъмно, а ние сме в бойна готовност. Станали сме, измили сме се и тръгваме до намиращото се само на няколко километра езеро Натрон, за да направим обиколката, която бяхме предвидили и след това да се върнем за закуска в лоджата.
Езерото Натрон (Natron) е едно от групата африкански езера, разположени в силно сеизмичната депресия на източния клон от Източноафриканската рифтова долина и заема нейната най-ниска част -600 m надморска височина. Достига до границата с Кения. Намира се между кратера Нгоронгоро и равнините на Серенгети на запад и Килиманджаро на изток. Заобиколено от вулканични хълмове и дълбоки кратери и е едно от най-алкалните в света. Водите му съдържат големи количества сол, калцинирана сода (натриев карбонат) и магнезитни депозити. Получава името си от английския геолог и изследовател на Източна Африка, Джон Грегъри. Нарича го така заради богатото съдържание на калцинирана сода във водите му. Ориентирано е в посока север-юг, дължината му достига до 56 km, а ширината – до 24 km. Въпреки, че неговата повърхност може да достигне до 850 km2 при проливен дъждовен сезон, максималната му дълбочина е само около 3 m. През сухия сезон изпарението на водата е много интензивно и площта му силно намалява, като бреговете му се покриват с отлагания от сол и калцинирана сода. Усреднено за двата сезона площта на езерото е приблизително 600 km2, дълбочината – около 2 m, а общият му обем – около 350 000 m3. Водосборният му басейн обхваща територии с обща площ от 932 km2.
В езерото е развита особена екосистема от организми , обитаващи силно алкалната му среда, враждебна за повечето традиционни водни обитатели.
Единствените риби, открити в изобилие в езерото са тилапиите от вида Oreochromis alcalicus, които са ендемични за солените езера в Източна Африка. Тази малка риба обитава водите около горещите извори, където температурата стига до 36°-40 °C.
Поради високата алкалност на езерото и невъзможността водите му да се използват за водопой, околните територии са населени с малко диви животни, а хищници направо липсват. По тази причина то е безопасно убежище за малкото фламинго, което може да живее тук необезпокоявано и представлява една от неговите най-важни разплодни територии в света. То е и единственият негов ареал в Източна Африка, където броят му достига до 2,5 милиона екземпляра. Птицата живее до около 40-годишна възраст, не се размножава всяка година, а 2/3 от популацията ѝ в световен мащаб гнезди в Източна Африка. Езерото е дом и на около 100 000 водолюбиви птици, голяма част от които са мигриращи.
Езерото е много красиво, тъй като през сухия сезон цианобактериите оцветяват водите му в червено, оранжево и розово, а бреговете му побеляват от отложената при изпаренията сол. За наше съжаление точно когато ние бяхме на езерото, нямахме шанса до го видим в това му състояние, но ще ви покажа как изглежда с една снимка свалена от интернет.
Досега териториите около Натрон са спокойно място за размножаване и зимуване на много птици. Но има планове на р. Еуасо Нгиро в Кения да се изгради ВЕЦ, комбиниран с язовир за напояване на блатистите местности на север от езерото. Това може да доведе до драматично нарастване на обема на прясна вода, достигаща до езерото, както и приток на води, съдържащи химически замърсители. Въпреки че плановете за развитие включват изграждането на дига в северния край на езерото, която да задържа прясната вода, заплахата от разреждане все още може да бъде сериозна. Ако солеността на езерото бъде променено, това ще доведе до унищожаване на цианобактериите в него и ще рефлектира върху изхранването на малкото фламинго.
През 2006 г. правителството на Танзания и индийската компания ТАТА представят предложение за изграждане на мащабен завод за извличане на калцинирана сода от водите на езерото чрез мрежа от тръби по повърхността му. Самият завод не застрашава живота в езерото и около него, но предвиденият тръбопровод до град Тангра за транспортиране на продукцията би изисквал големи количества вода и би представлявал заплаха за популациите на малкото фламинго. През 2008 г. ТАТА се оттегля от проекта, но правителството на Танзания все още остава ангажирано с него.
Също така правителството на страната предлага да се изгради нов път от Националния парк Серенгети, който да преминава в близост до езерото Натрон. Съществува опасност магистралата да предизвика смущения сред колонията от малко фламинго и те да се откажат от своите гнезда. Освен това, поминъкът на местните общности също ще бъде застрашен. Тази магистрала се изгражда и в момента обаче. Ние минахме покрай нея на път за Серенгети.
През 2006 г. правителството на Танзания и индийската компания ТАТА представят предложение за изграждане на мащабен завод за извличане на калцинирана сода от водите на езерото чрез мрежа от тръби по повърхността му. Самият завод не застрашава живота в езерото и около него, но предвиденият тръбопровод до град Тангра за транспортиране на продукцията би изисквал големи количества вода и би представлявал заплаха за популациите на малкото фламинго. През 2008 г. ТАТА се оттегля от проекта, но правителството на Танзания все още остава ангажирано с него.
Също така правителството на страната предлага да се изгради нов път от Националния парк Серенгети, който да преминава в близост до езерото Натрон. Съществува опасност магистралата да предизвика смущения сред колонията от малко фламинго и те да се откажат от своите гнезда. Освен това, поминъкът на местните общности също ще бъде застрашен. Тази магистрала се изгражда и в момента обаче. Ние минахме покрай нея на път за Серенгети.
Шофьора Хамади ни очакваше търпеливо, а местните масаи веднага се бяха позиционирали около джипа и предлагаха някакви техни си щуротии с цел да изкарат някой и друг долар.
Качихме се на джипа и тръгнахме обратно към лоджата, за да закусим и да потеглим към Серенгети. По средата на пътя към Еко Масаи Лоджа, разбрахме от къде всъщност идва името - близките храсталаци бяха пълни с жирафи
Когато се прибрахме отново в лоджата, Гидион беше приготвил масата за закуска, така че само се измихме от лепкавата кал с която се бяхме омазали до ушите и седнахме.
Багажът беше приготвен и докато ние закусвахме, Гидион и Хамади натовариха джипа, за да не губим излишно време, защото го и нямахме. Очакваше ни бая път и то през тежки терени и села забравени от бога до източната врата "Klain gate" на национален парк Серенгети. По пътя минахме не през едно и две традиционни масаиски села - как живеят само тези хора, няколко века назад във времето. Домовете в едно село обикновенно са разположени в един голям кръг. Къщите им са кръгли, направени от сухи клечки, преплетени една в друга и измазани с кал, покрити със сламени покриви.
За пътя какво да ви кажа. Просто разгледайте снимките и сами преценете. Пепеляк, реки, камъни , кактуси, крави и всичко каквото се сетите, но не и асфалт. ХА ХА ХА.
Срещнахме и жени от едно племе (не масаи) с много шарено облекло, които бяха тръгнали с по една туба до най - близкия извор за вода (сигурно на около 5 км разстояние).
И една Еуфорбия (Кактус) под формата на дърво.
Ето и още кадри от пътуването ни към Серенгети през полета, гори, сипей и много подозрителни места :
В едното от селата спряхме за да дозаредим преди да стигнем до Серенгети, тъй като както писах вече в националните паркове има гориво, но е на двойно по - висока цена. Но ако си мислите, че спряхме на бензиностанция, за да заредим жестоко се лъжете. Хамади спря джипа до една къща (колиба), пристигна едно момче с туба с нафта, кана и фуния. Започна се едно преливане от тубата в каната и от каната в резервоара и те така . ХА ХА ХА.
След като донапълнихме с нафта резервоарите продължихме по направление. Обедно време беше минало отдавна, а ние още не бяхме обядвали. И точно когато си помислихме, че днес ще изпуснем обеда, Хамади спря почти на самия път и каза, че е време за обяд. Казах си, е кво пък толко че сме на пътя, то тука все едно пък ще мине някой. Бяхме в абсолютната пустош. Тук да не ти се случва нещо, че няма да могат да те открият, добре че сме в 21 век и има мобилни телефони. ХА ХА ХА.
Похапнахме от вкусно приготвения ориз от Гидион, гарниран с печено пиле и обратно в джипа, че ни чакаше още не малко път. С наближаването на голямата мечта на Ася - национален парк Серенгети, се увиличаваха и животните. Пътя ни се пресече от огромно стадо зебри.
И най - накрая заветната цел, заради която се осъществи цялото това пътуване, е достигната около 16 часа на 10 - тия ден от нашия трип. Клейн Гейт или източният вход на парка Серенгети. Входовете са общо три, като този е много рядко използван. През него влизат само туристи които идват от езерото Натрон като нас.
На входа ни посрещнаха черепи на биволи и хипопотами :
През 1931 година, когато голяма част от Африка все още е
непозната за белите хора, американският ловец Едуард Стюарт Уайт се
отправя на изследователско пътешествие, като тръгва от Найроби на юг. В
записките му, останали за поколенията, се казва: „Вървяхме мили през изгоряла
земя… и тогава изведнъж видях зелени дървета над река. Продължихме още две мили
и се озовах в Рая“. Уайт открива Серенгети.
И до днес тeзи „безкрайни равнини“, както се превежда името
на националния парк в Танзания, са близо до представата за Рая на много хора,
които са имали щастието да ги посетят. Така стана и с нас. А масаите, които обитават обширните
тревисти територии от хилядолетия, винаги са ги приемали така. За тях това е
Siringitu: „Мястото, където земята се движи вечно“.
В региона от 30 000 кв. км се намират два обекта, включени в
списъка на световното наследство на ЮНЕСКО, както и два биосферни резервата.
Местната екосистема е уникална и една от най-старите на Земята. Като цяло
климатът, флората и фауната са се променили много малко в последните няколко
милиона години, а начинът на живот, адаптация и миграция се е запазил такъв,
какъвто е бил от самото си начало.
Ако искате да видите огромно разнообразие от диви животни, то
Серенгети е вашето място. Това искахме ние и затова стигнахме чак до тук. Равнините са дом на „петте големи африкански животни“,
както са ги нарекли ловците, идвали на сафари в годините след откриването на
региона: лъвове, леопарди, носорози, слонове и кафърски биволи. Разбира се, те
са само малка част от представителите на животинското царство, което обитава Серенгети – сред останалите са зебри, гепарди, жирафи, маймуни, хиени, чакали,
хипопотами, газели, антилопи и много други. Добавете към тях и многобройни птици, влечуги,
насекоми, както и типичната за саваната растителност, която не може да бъде
видяна другаде и картината става напълно завършена.
Вероятно сте чували за Серенгети благодарение на голямата миграция –
явлението, с което националният парк е най-известен. Всяка година през октомври
и ноември милиони антилопи гну и стотици хиляди зебри се впускат от северните
хълмове към южните равнини, а след това, през февруари, март, април, завиват на
запад и север след дългите дъждове. Древният инстинкт да се движат е толкова
силен, че нито сушата, нито дефилетата, нито крокодилите в реката могат да
спрат този грандиозен животински поток. Но за голямата миграция ще стане дума по - късно в пътеписа, тъй като и ние станахме част от нея.
Хамади и Фазири оправиха цялата документация по влизането в парка и тръгнахме с усмивки на лицата и невярващи, във факта, че осъществявяме още една от мечтите си. Още на входа ни посрещна един чакал :
А гледките започнаха да се откриват една след друга, красиви пейзажи, странни птици, както и маймуни, необезпокоявани от никого
Така се озовахме във впечатляващата долина Лобо. Разположена е на изолирано място в североизточната част на парка. Земя на усамотение и чиста природна красота, ландшафтът на региона е цветна палитра с гъсти гори, открити равнини, хълмове и зашеметяващ гранит.
Долината Лобо предлага някои от най-хубавите
места за наблюдение на дивата природа в Серенгети и е дом на голяма
концентрация на слонове. Сафари до долината Лобо в Серенгети може да
доведе до откриване на всичките три вида големи котки (лъв, леопард и гепард). Тези хищници правят Лобо свой дом през цялата година и
процъфтяват с изобилието от животни, които пребивават в района през цялата
година, включително биволи и газели. Други животни, които често се
наблюдават в района на Лобо, включват антилопа импала, жираф, бивол, антилопа топи, антилопа хартебест, павиан, и скалист хиракс.
Гледането на дивата природа е в разгара си по време на сухия сезон, след което достига върхове по време на късния сух сезон от около средата на септември до края на ноември, когато местните и мигриращите животни се събират около постоянните водоизточници на река Гработи (Graboti) и изворите Лобо (Lobo Springs). Малко преди да навлезнем на териториятана Серенгети се беше изсипало проливен дъжд и беше доста кално, но пък много зелено и пъстро.
Гледането на дивата природа е в разгара си по време на сухия сезон, след което достига върхове по време на късния сух сезон от около средата на септември до края на ноември, когато местните и мигриращите животни се събират около постоянните водоизточници на река Гработи (Graboti) и изворите Лобо (Lobo Springs). Малко преди да навлезнем на териториятана Серенгети се беше изсипало проливен дъжд и беше доста кално, но пък много зелено и пъстро.
Скалистият хиракс се беше проснал върху скалите, за да може да изсъхне след дъжда
Стадата от слонове също не бяха пропуснати от нашите погледи
И тук за първи път видяхме страховития кафърски бивол. Кафърски бивол (Syncerus caffer) е вид чифтокопитен бозайник, най-едрият представител на семейство кухороги. Наричан е още африкански бивол и черен степен бивол. Той е единствен представител на род Syncerus и е разпространен само в Африка. За разлика от индийския бивол, представителите на вида не се поддават на одомашняване и са особено опасни и агресивни към човека. Наистина едно много страховито животно.
Поглед напред към безкрайната савана. Някъде там в далечината би трябвало да ни е лагера.
Ето я и антилопата топи.
И най - накрая след този толкова дълъг и изморителен от пътя ден, достигнахме до кемпа, където щяхме да разпънем палатките и да прекараме следващите 2 нощи.
Когато пристигнахме все още нямаше нито една чужда опъната палатка. Нещата обаче се промениха на следващият ден, когато стана доста населено. Интересен факт е, че тук в Серенгети хората са затворени в клетки, а животните са на свобода -противоположно на зоологическите градини. Помещенията обособени за хранене са затворени с мрежи, защото животните надушват храната и посещават лагерите по всяко време на денонощието, предимно вечер когато се стъмни навън.
Намирахме се в централно Серенгети - местност Серонера. Долината на Серонера поддържа много по - голямо разнообразие на местните диви животни, отколкото където и да е другаде в Серенгети, включително слон, жираф, импала, хипопотам, топи, бивол и павиан. Тази местна плячка привлича от своя страна най - високите концентрации на големи хищници в Африка - лъв, хиена, леопард, гепард и множество по - малки хищници като мангуста, чакал, сервал, и дългоуха лисица. След вечеря, която Гидион отново беше направил страхотна, се отправихме по палатките за сън.
Цяла нощ валя проливен дъжд, добре че палатките бяха водонепропускливи, че иначе щяхме да сме вир вода на сутринта.
Ден 11, Танзания, централно "Серенгети", местност Серонера 24.02.2019 г.
Тази сутрин отново станахме много рано сутринта, за да се отправим на гейм драйв из централно Серенгети, а закуската, която ни беше направил Гидион щяхме да оползотворим по - късно на специално предвидено за това място. Имаше и ентусиасти, които бяха станали преди нас, бяха заплатили по 650$ на калпак и се бяха издигнали с балони в небето над саваната в Серенгети.
По пътя минахме покрай един басейн пълен със хипопотами, плицикащи се в тинята.
Започнахме да въртим във всички посоки в търсене на хищници, които да закусват. Предвид това, че цяла нощ беше валяло и всичко беше подгизнало и в кал, много трудно откривахме животни. Вероятно и те се бяха скрили от дъжда и не бяха излезнали толкова рано. Но не след дълго се натъкнахме на цар лъв да закусва във високите треви, заобиколен от една дузина хиени, дебнещи от засада.
И лешоядите бяха мокри до кости и стояха по дърветата с разперени криле, за да могат да изсъхнат - много смешни бяха.
Навъртяхме бая километри из калта, когато някъде в далечината на едно дърво нашият гид Фазири съзря нещо и извика на шофьора Хамади да спре. Взе бинокъла и се загледа, след което ни показа къде и хоп, какво да видим в короната на дървото - един от голямата петорка, а именно негово величество леопарда. Беше се опънал на един клон отпочиващ след лова, а храната му, нея си я беше качил на сигурно - горе в дясно на снимката е антилопата, попаднала под лапите на хищника.
Шофорът Хамади веднага съобщи по радиостанцията на останалите джипове, които се намираха в близост и за секунди стана тарапана от зяпащи туристи. И как не, като не е много лесно да се забележи леопард.
Беше станало около 10.00 часа и се насочихме към мястото за пикник, тъй като гладът напираше в нас. На един хълм беше обособено такова място, много добре направено и замислено с панорамна гледка към саваната.
А докато закусвахме около нас можеха да се наблюдават най - различни видове от птиците, населяващи земите на национален парк Серенгети.
След закуска се спуснахме до една от близките реки, където нямаше как да не срещнем крокодили. Първо се натъкнахме на бебе, но малко след това видяхме и неговите родители. Бебето крокодил в средата на снимката пред водата :
И неговият родител, излегнал се на един камък :
Продължихме да обикаляме настървено, тъй като гида ни Фазири беше малко разочарован, че гейм драйва вървял слабо и много малко животни сме видели, но тъй като ние реално не знаехме колко животни можем да видим за това време, бяхме доволни. И точно когато бяхме поунили и ние след почти 2 часа безрезултатно обикаляне, се натъкнахме на група джипове, а има ли такова струпване, то това значи че има и животни. Спряхме и ние зад останалите и се загледахме по храсталаците и тревите, за да видим каква е причината.
Само докато се мъчехме да забележим това, което виждаха всички останали, зад нас се натрупаха още 5 джипа.
И точно тогава забелязахме в тревите достолепно да е застанал един гепард, позиращ на множеството професионални и полупрофесионални обективи :
Сред наблюдаващите имаше и такива с много сериозна техника :
Истински красавец е гепардът, мисля че ще се съгласите с мен :
Тук, на това място прекарахме точно 2 часа. Причината се намираше от другата страна на джиповете, а тя беше едно стадо с антилопи, на което този красавец беше хвърлил око.
До атака така и не се стигна за наше съжаление и решихме да продължим да обикаляме из централно Серенгети в търсене на още животни. Дърветата в парка бяха много красиви и характерни - плоски като чинии
Продължихме към следващата наша спирка, това беше една от забележителностите на централно Серенгети - басейнът за хипопотами Ретина (Retina Hippo Pool). Разположен там, където реките Серонера и Оранги се събират, басейнът Ретина представлява дълбока локва с над 200 хипопотама, които си играят. Някои посетители биха отбелязали, че миризмата е меко казано потресителна, но в края на краищата това все пак са животни. Тук наистина могат да се видят огромно количество хипопотами и крокодили на едно място и да се направят страхотни снимки, но не трябва да се забравя факта, че хипопотамът е най - агресивното животно и жертвите му не са единици.
Денят беше понапреднал доста, а ние бяхме доста далеч от лагера, така че решихме да тръгваме наобратно, за да се приберем по светло. Ние бяхме много доволни от първият ни пълен ден в Серенгети, докато Фазири беше малко нещастен, че не сме видяли достатъчно и обеща следващите 3 дни да са наистина впечатляващи. По пътя към кемпа отново станахме свидетели на най - различни гледки, които са типични за парка.
Когато стигнахме до кемпа, там ни очакваха местните, които го обитаваха целогодишно.
И след около половин час започна залеза - нещо на което няма как да ти омръзне да се наслаждаваш. Толкова красиво, с толкова наситени цветове, че гледаш и не ти се иска да свършва :
Така се изниза и този ден, а оставащите дни вече бяха доста по - малко от отминалите и това малко ни натъжаваше, но няма как, всяко начало си има и своя край. И все пак, оставаха много интригуващи 4 дни, в които щяхме да наблюдаваме събития, които човек вижда вероятно веднъж в живота си. С тази мисъл се прибрахме по палатките и отонво прекарахме една нощ под проливния дъжд в Серенгети. Тази нощ вече палатката не издържа на напора на водата и поддаде малко, но незначително.
Ден 12, Танзания, южно "Серенгети", езерото "Ндуту" 25.02.2019 г.
Сутринта на 12 - тия ден от нашето пътешествие я посрещнахме леко влажни. ХА ХА ХА.
Нищо, през деня щяхме да изсъхнем, това е част от преживяването. Отново станахме около 5.30 часа и веднага към 6.00 напуснахме кемпа, още преди слънцето да е изгряло. Този ден ни предстоеше пътуване до езерото Ндуту (Lake Ndutu), където щяхме да станем свидетели на явлението - "Голямата миграция на животните". Така че нямаше време за губене, газ напред през заблатените пътища на парка съпроводени от изгряващото слънце.
Около 8.30 часа достигнахме района на езерото Ндуту и милионите мигриращи животни започнаха да се виждат. От декември до май, в зависимост от дъждовете, равнините на Ндуту са населени с огромни стада от антилопи гну и зебри. Както може да се очаква от природата, хищниците идват на тълпи, пирувайки с уязвимите млади животни. Това е истинска шведска маса на дивата природа и естествения кръг на живота. Именно поради тази причина веднага след пристигането ни станахме свидетели на пируващ прайд лъвове, които закусваше прясно убита и приготвена по танзанийски антилопа гну.
Ето няколко интересни факта. Тук в Серенгети е най - голямата световна миграция на диви животни, пътуващи над 800 км -стотици хиляди зебри, газели, импали се присъединяват към около 1,5 милиона антилопи гну. Зебрата и антилопата са естествено добри приятели, които си помагат един на друг през цялата година по време на пътуването. Докато антилопите гну са изключително добри в надушването на водата, благодарение на своето обоняние, зебрите пък помагат за навигирането на гнутата, като им показват вярния път през цялото мигриране, което е продиктувано главно от търсенето на вода и прясна храна. Накратко казано зебрите са с много добра памет и си спомнят пътя, докато антилопите гну пък надушват водата и така се допълват. Тези два факта правят антилопите гну и зебрите неразделни приятели.
Екосистемата на Серенгети е една от най - старите в света - растителността, фауната и климатът са останали същите в продължение на хиляди години.
Екосистемата на Серенгети е една от най - старите в света - растителността, фауната и климатът са останали същите в продължение на хиляди години.
По това време на годината обикновенно се случва и още едно голямо събитие, на което и истинска случайност да присъстваш - масовото раждане на антилопи гну. И въпреки, че ние бяхме в точния момент, не успяхме да го зърнем. Приблизително 8000 антилопи гну се раждат всеки ден в продължение на около 3 седмици, обикновенно в средата на февруари, а новородените прохождат веднага след раждането им и стават обект на особено внимание от страна на хищниците.
Освен лъвовете, които ловят гну, други животозастрашаващи хишници са леопардите, хиените, гепардите и крокодилите. По - голямата част от миграцията се извършва в Танзания, през националния парк Серенгети, зоната за опазване на Нгоронгоро и резервата Грумети, докато достигне резервата Масай Мара в Кения, който е граничещ с национален парк Серенгети.
Голямата миграция е известна с това, че е едно от най - визуално зашеметяващите и спиращи дъха приключения в света, но определено, когато и да пътуваш, за да видиш това невероятно зрелище, зависиш от редица фактори, тъй като различните периоди от годината са белязани от вариации в пейзажа.
И така продължихме напред, докато след малко се натъкнахме на хиени, които току що бяха разфасовали бебе зебра :
Количеството животни наистина беше повече от внушително. Накъдето и да се обърнеш виждаш стотици хиляди зебри и антилопи гну:
Лешоядите също не изпускаха нещата от око и ако им се отдадеше възможност веднага атакуваха някоя мърша :
Продължихме нашето пътуване към езерото Ндуту, като по пътя срещнахме и националното животно на Танзания - жирафът.
В
различните региони на Африка животните са принудени да се придвижват на големи
разстояния за да имат достъп до храна и вода, тъй като условията се променят
според годишния сезон. Както споменах по - горе в пътеписа екосистемата на Серенгети се смята за територията с
най-многобройни миграции, където гигантски стада от милиони животни: около 750
хил. зебри, 1,2 млн. антилопи гну, а също така газели и антилопи кана
пътешестват от региона Нгоронгоро (Танзания) до Масай Мара (Кения) и се връщат
обратно в началото на дъждовния сезон. Точно поради тази причина около водоемите, та дори те и сезонни има много животни. Такъв беше и случая с една сезонна река, на чиито отсрещен бряг имаше струпване на джипове. Когато шофора Хамади забеляза това, даде газ направо през реката.
Когато пресякохме реката се натъкнахме на нов прайд с лъвове, които заобиколиха джиповете.
Мръднахме 1-2 км в страни и хоп, кой си почива на сянка, цар лъв, преял и уморен :
А под съседното дърво си почиваше и лъвицата :
Е имаше и такива които са намерили смъртта си, а останките им стояха непокътнати
Тук е момента да спомена един много интересен факт. Тъй като вече споменах, че антилопите гну са изключително глупави животни, но пък са с добро обоняние, и обратното, зебрите са много умни животни и помнят много, именно поради тази причина зебрите буквално използват глупавите гну при пресичането на реките. Когато наближат реките, които са пълни с крокодили, зебрите се спират на брега и оставят гнутата да преминат през реката. Така те стават жертви на крокодилите и когато всички крокодили са се заситили с антилопи, тогава зебрите преминават реките спокойни и невъзпрепятствани. Много хитро, нали?
Друг интересен факт е, че всички зебри стоят една към друга, като двете са позиционирани в различни посоки. Така всяка зебра има очи и на гърба си и трудно може да бъде изненадана от хищниците. Природата е нещо велико. В зоологическите градини никога не съм ги видял да стоят така, ама то и как да е инак, като там няма опасност да ги нападне хищник.
По време на сухия сезон пасищата се изчерпват, а стадата се отдалечават в търсене на по-добра вода и трева. Ако си мислите, че Голямата миграция е 100% събитие, на което ще се насладите, моля, не забравяйте, че движението на животните е непредсказуемо и силно зависи от дъждовете. Има модел за това къде се движат и въз основа на предишни години може да се направи приблизителна оценка за това кога ще бъдат там. Големите стада обикновено пристигат в равнините на Ндуту около ноември и декември и тръгват около април и май. Затова точно в този период и ние бяхме тук на точното място и успяхме за един ден, да зърнем толкова много животни, колкото не бяхме виждали за целият ни живот. Но винаги е възможно миграцията да е далеч от мястото ви на сафари и да не успеете да я видите.
Езерото Ндуту реално се намира извън пределите на националния парк Серенгети, така че трябваше отново да влезнем в парка през централният му вход. При всяко влизане и излизане се попълват някакви документи и има известно чакане, но не е някаква драма. За около 15 минутки всичко е готово да продължим. Десетки джипове чакаха на паркинга пред парка, да си оправят документите и да ги допуснат в пределите на Серенгети.
Центалния вход на национален парк Серенгети (Naabi Hill Gate) :
След няколко дни из заблатените пътища в саваната и на моменти тежък офроуд, джипът ни беше толкова кален, че почти не се виждаше цвета на боята му.
Беше станало около 14 часа и имахме още няколко часа да направим гейм драйв на територията на Серенгети, тъй като на следващият ден щяхме да напуснем тази прекрасна земя и искахме да оползотворим максимално оставащото ни време. Затова се впуснахме в търсене на животни и резултата не закъсня. Прайд лъвове с малки се беше настанил до един басейн :
А благодарение на образувалите се локви, се получаваха страхотни снимки с отражение :
Последният ни ден в национален парк Серенгети започна с поредния неповторим изгрев
След като закусихме в лагера, се отправихме на последен гейм драйв из саваната на Серенгети, докато Гидион трябваше да сгъне всички палатки и да приготви багажа, за да можем около обяд само да го съберем от лагера и да напуснем парка. И така около 7 часа (малко по - късно от обикновенно) се отправихме към територия от парка, в която не бяхме ходили и се впуснахме в търсене на животни. Обикаляхме дълго време без да зърнем нито едно животно, но този факт не ни отказваше, тъй като и предните дни започваха малко по - слабо, но в последствие нещата се обръщаха на 180 градуса. По едно време, както си обикаляхме из високите треви на саваната видяхме, че пътят е залят от придошла река в следствие на обилните валежи от предишните няколко дни. Хамади спря джипа и се зачуди дали да продължим напред или да се върнем по друг път. Ние му казахме да дава газ и само напред през реката. Той ни послуша и това му беше грешката. ХА ХА ХА. Джипа затъна точно по средата на реката, водата и калта бяха стигнали до стъклата. Затворихме всички стъкла и Хамади започна с много газ да лашка джипа напред, назад, хвърчеше кал отвсякъде и след известно време успяхме да стъпим на по - здрава почва и да излезнем назад. Заобиколихме по друг път и продължихме.
Първото животно на което се натъкнахме за деня, беше един самотен лъв. За съжаление той беше ранен, доста стар и немощен. Най - вероятно беше изгонен от някой по - млад лъв от неговия прайд и му оставаха броени часове живот :(
Погледахме го малко, но нищо не можеше да направим за него и продължихме. По радиостанцията на джипа съобщиха на Хамади за група гепарди наблизо и се отправихме направо към тях. Когато пристигнахме на местоположението вече имаше 3 джипа и се оказа, че ще наблюдаваме майка гепард с четирите си малки (на около 2-3 месеца). Когато спряхме и нашия джип настана такава игра от страна на малките гепардчета, че и ние, и те се забавлявахме много. Започнаха да тичат и да се гонят около джиповете, да се катерят върху тях, да скачат по стъклата и да ръмжат. Голяма емоция беше. Ето за какво ви говоря :
Сигурно 1 час останахме при групата гепарди, но трябваше да продължим колкото и да не ни се искаше да ги оставяме. Наблизо се намираха така наречените "KOPJES". Какво в същност предтавлява това : това са вулканични скали насред равната савана, на които лъвовете обожават да се препичат на слънце и между скалите да си крият малките.
Така беше и в нашия случай, когато достигнахме до скалите там вече имаше една дузина джипове, които се наслаждаваха на лъвовете преди нас. Въобще не можеше да приближим до скалите, но ние вече се бяхме нагледали на този вид животни и продължехме напред по плана ни.
Много е трудно в тези сухи места от парка да се срещне хипопотам, но ето го и него пред нашите очи. Види ли локва малко по - голяма от него и хоп веднага е в нея.
Хиените също не ни убегнаха от погледа. Може би ще се повторя, но тези животни са ми много противни и гадни.
Нямаше как да не завършим посещението ни в Серенгети без да си вземем сбогом с националното животно на Танзания - жирафа :
И така неусетно се бяха изнизали 4 часа в скитане из саваната на Серенгети, та трябваше да се насочем към лагера, за да си съберем готвача Гидион и багажа и да тръгваме към кратера Нгоронгоро, където щеше да завърши нашето сафари, но имаше още какво да видим и да преживеем. При напускането ни на Серенгети, джипът вече не мязаше на нищо.
Очакваха ни около 30 - 40 км през зоната за опазване Нгоронгоро (Ngorongoro conservation area) докато стигнем до лагера, където щеше да ни е последната нощувка. Местността беше адски суха и много прашна. При движението на джипа се вдигаше страхотен пепеляк, подобно на този по пътя за езерото Натрон. Просто при една такава ситуация да не си зад нас.
И така както всяка приказка по книжките си има своя край, така настъпи той и за нас. Направихме си по една снимка пред централния вход на "Нгоронгоро защитена зона" и се отправихме към град Аруша, където щяхме да се разделим с нашите спътници от последните 7 дни.
Когато пристигнахме в град Аруша, си прехвърлихме багажа в друга кола, с която ние и Фазири продължихме към град Моши за нашата последна нощувка в Танзания. Разделихме се с шофьора Хамади и готвача Гидион, като им дадохме задължителните бакшиши, които се дават на съпътстващия те персонал на сафарито, благодарихме им за внимателното и любезно отношение и потеглихме, че ни очакваха още около 2 часа път, а вече бяхме доста уморени.
Когато пристигнахме в хотела в Моши, се сбогувахме и с нашия гид Фазири и си пожелахме да се видим отново скоро, за да изкачим първенеца на Африка - връх Ухуро 5895 метра в планината Килиманджаро. Така вече наистина свърши нашето поредно приключение, а по време на вечерята, можехме само да си превъртаме лентата назад и да си припомняме незабравимите моменти. За отбелязване е и че си легнахме на легло за първи път от 7 дни, както и че цяла нощ около нас бе странно тихо без незабравимите звуци на дивата природа. ХА ХА ХА.
Ден 15, Танзания, пътят наобратно към България 28.02.2019 г.
Този ден имахме един дообед за релакс около басейна на хотела, след което се отправихме с кола към летището в Килиманджаро, от където да поемем по дългият път наобратно към България.
На летището в Килиманджаро малко преди предпоследния ни полет за България :
Остров Занзибар и Танзания в цифри : ще дам цените в $, за да ви е по – лесно да се ориентирате, че с тия техните танзанийски шилинги е голяма драма.
Когато пресякохме реката се натъкнахме на нов прайд с лъвове, които заобиколиха джиповете.
Мръднахме 1-2 км в страни и хоп, кой си почива на сянка, цар лъв, преял и уморен :
А под съседното дърво си почиваше и лъвицата :
На Земята
има четири генетично различни вида жирафи, а не само един, както си мислят
повечето хора. Четирите вида жирафи са :
- Южен жираф (Giraffa
giraffa) с два подвида - един от Ангола (G. g. angolensis) и този от Южна
Африка (G. g. giraffa) с популация от 52 000 броя
- Жирафът Масаи (G.
tippelskirchi) с популация от 32 000 броя
- Мрежест жираф (G.
reticulata) с популация от 8700 броя
- Северен жираф (G.
camelopardalis), който включва три подвида: Нубийски (camelopardalis),
Западноафрикански (peralta) и Кордофански (antiquorum) с популация от 4800 броя
Според
последните оценки броят на петнистите тревопасни животни с дълги вратове е
спаднал с повече от 35% през последните трийсет години до около 100 хиляди
екземпляра днес. Сега ще ви направя свидетели на една забележителна фотосесия на стадо масаи жирафи, каквито се срещат на територията на Танзания :
Е имаше и такива които са намерили смъртта си, а останките им стояха непокътнати
Когато се нагледахме и налюбувахме на уникално грациозните и красиви жирафи, продължихме по нашия път, като вече посоката на придвижване беше наобратно към лагера, тъй като бяхме доста далече от него и ни очакваше още доста път с неповторими гледки. Не след дълго придвижвайки се покрай реката, спряхме да наблюдаваме пресичането й от хиляди зебри и антилопи гну.
Друг интересен факт е, че всички зебри стоят една към друга, като двете са позиционирани в различни посоки. Така всяка зебра има очи и на гърба си и трудно може да бъде изненадана от хищниците. Природата е нещо велико. В зоологическите градини никога не съм ги видял да стоят така, ама то и как да е инак, като там няма опасност да ги нападне хищник.
По време на сухия сезон пасищата се изчерпват, а стадата се отдалечават в търсене на по-добра вода и трева. Ако си мислите, че Голямата миграция е 100% събитие, на което ще се насладите, моля, не забравяйте, че движението на животните е непредсказуемо и силно зависи от дъждовете. Има модел за това къде се движат и въз основа на предишни години може да се направи приблизителна оценка за това кога ще бъдат там. Големите стада обикновено пристигат в равнините на Ндуту около ноември и декември и тръгват около април и май. Затова точно в този период и ние бяхме тук на точното място и успяхме за един ден, да зърнем толкова много животни, колкото не бяхме виждали за целият ни живот. Но винаги е възможно миграцията да е далеч от мястото ви на сафари и да не успеете да я видите.
Езерото Ндуту реално се намира извън пределите на националния парк Серенгети, така че трябваше отново да влезнем в парка през централният му вход. При всяко влизане и излизане се попълват някакви документи и има известно чакане, но не е някаква драма. За около 15 минутки всичко е готово да продължим. Десетки джипове чакаха на паркинга пред парка, да си оправят документите и да ги допуснат в пределите на Серенгети.
Центалния вход на национален парк Серенгети (Naabi Hill Gate) :
След няколко дни из заблатените пътища в саваната и на моменти тежък офроуд, джипът ни беше толкова кален, че почти не се виждаше цвета на боята му.
Веднага щом прекрачиш прага на Серенгети и пред теб се открива спираща дъха гледка към безкрайните полета на саваната :
Лъвът е царят на животните - познаваме го от приказките и от филмите. Има обаче някои интересни факти за тези красиви животни, които са странни, но все пак са верни :
- Лъвовете не могат да реват и ръмжат, докато не станат на 2 години.
- Ревът на възрастен лъв (своеобразна форма на комуникация) е толкова силен, че се чува дори на 8 километра
- Лъвовете могат да тичат до 81км/ч, но само за кратък период от време
- Зрението му е 5 пъти по - добре развито от човешкото и може да чуе натрапник от 3,2 км разстояние
- Денем лъвът спи, а нощем ловува. Със зъбите и лапите си лъвът убива 20-30 едри животни на година, за да се храни
- Повечето лъвове пият вода всеки ден, стига да имат тази възможност. Те обаче могат да изкарат 4-5 дни без вода.
- Най - тежкият лъв, измирван някога, е тежал 375 кг
- Лъвицата лови 90% от храната, докато лъвът предпочита да си почива и да яде на готово
- Популацията на лъвовете в Африка е намаляла наполовина от 50-те години на миналия век насам. Днес на континента живеят по - малко от 21 хил. от тези царствени животни. Това е продиктувано освен от бракониерството, така и от факта, че когато някой нов мъжкар завладее нов прайд, първото нещо което прави е да убие малките лъвчета на предишния мъжкар.
Така стига толкова факти за царя на животните, нека да продължим напред и да насочим вниманието си към спринтьора сред животните или просто най - бързото животно - гепарда.
Ареалът
му на разпространение е много ограничен и обхваща територии предимно на юг от Сахара.
Освен тях, малки популации обитават Северна Африка и Иран. Сравнително големият им брой в Намибия става причина
тя да бъде наречена „Страната на гепардите“. Гепардът е най-бързото
сухоземно животно. Развива скорост от 112 до 120 km/h на къси разстояния (460
m). Ускорението му е от 0 до 110 km/h за 3 секунди – по-бързо от повечето
спортни суперавтомобили. Кожата на леопарда е уникална сама по себе си. Окраската на всеки екземпляр е различна. Формата, големината и подреждането на петната е индивидуално за всяка една пантера. Днес тези животни са заплашени от пълно унищожение, поради изтребването им човека, заради твърде красивата и ценна кожа. Предлагам ви да се насладите на групата гепарди на които попаднахме само няколко километра след като видяхме последният прайд лъвове.
Безкрайната савана беше пред нас, или просто път през пустошта. Е трябваше да изминем този път и да се приберем в кемпа за последната ни нощувка в Серенгети.
А когато се добрахме до лагера, видяхме че вече беше населен почти на пълният си капацитет. Палатките се бяха увеличили многократно :
Толкова силно преливахме с емоции от преживяния ден, и очите ни бяха така препълнени от видяното, че можехме само да седим безмълвно на фона на страхотния пореден залез и всеки да си мисли нещо и да си прехвърля лентата назад през дните, без да си кажем нито дума в продължение на дълго време.
Единственото, което ни остана да свършим този ден бе да се навечеряме с вкусно приготвената храна от Гидион и да се скрием в палатката, за да починем и да се подготвим психически и физически за оставащите ни до края емоции. Лека нощ.
Ден 13, Танзания, национален парк "Серенгети", кратера Нгоронгоро 26.02.2019 г.
След като закусихме в лагера, се отправихме на последен гейм драйв из саваната на Серенгети, докато Гидион трябваше да сгъне всички палатки и да приготви багажа, за да можем около обяд само да го съберем от лагера и да напуснем парка. И така около 7 часа (малко по - късно от обикновенно) се отправихме към територия от парка, в която не бяхме ходили и се впуснахме в търсене на животни. Обикаляхме дълго време без да зърнем нито едно животно, но този факт не ни отказваше, тъй като и предните дни започваха малко по - слабо, но в последствие нещата се обръщаха на 180 градуса. По едно време, както си обикаляхме из високите треви на саваната видяхме, че пътят е залят от придошла река в следствие на обилните валежи от предишните няколко дни. Хамади спря джипа и се зачуди дали да продължим напред или да се върнем по друг път. Ние му казахме да дава газ и само напред през реката. Той ни послуша и това му беше грешката. ХА ХА ХА. Джипа затъна точно по средата на реката, водата и калта бяха стигнали до стъклата. Затворихме всички стъкла и Хамади започна с много газ да лашка джипа напред, назад, хвърчеше кал отвсякъде и след известно време успяхме да стъпим на по - здрава почва и да излезнем назад. Заобиколихме по друг път и продължихме.
Първото животно на което се натъкнахме за деня, беше един самотен лъв. За съжаление той беше ранен, доста стар и немощен. Най - вероятно беше изгонен от някой по - млад лъв от неговия прайд и му оставаха броени часове живот :(
Погледахме го малко, но нищо не можеше да направим за него и продължихме. По радиостанцията на джипа съобщиха на Хамади за група гепарди наблизо и се отправихме направо към тях. Когато пристигнахме на местоположението вече имаше 3 джипа и се оказа, че ще наблюдаваме майка гепард с четирите си малки (на около 2-3 месеца). Когато спряхме и нашия джип настана такава игра от страна на малките гепардчета, че и ние, и те се забавлявахме много. Започнаха да тичат и да се гонят около джиповете, да се катерят върху тях, да скачат по стъклата и да ръмжат. Голяма емоция беше. Ето за какво ви говоря :
Сигурно 1 час останахме при групата гепарди, но трябваше да продължим колкото и да не ни се искаше да ги оставяме. Наблизо се намираха така наречените "KOPJES". Какво в същност предтавлява това : това са вулканични скали насред равната савана, на които лъвовете обожават да се препичат на слънце и между скалите да си крият малките.
Така беше и в нашия случай, когато достигнахме до скалите там вече имаше една дузина джипове, които се наслаждаваха на лъвовете преди нас. Въобще не можеше да приближим до скалите, но ние вече се бяхме нагледали на този вид животни и продължехме напред по плана ни.
Много е трудно в тези сухи места от парка да се срещне хипопотам, но ето го и него пред нашите очи. Види ли локва малко по - голяма от него и хоп веднага е в нея.
Хиените също не ни убегнаха от погледа. Може би ще се повторя, но тези животни са ми много противни и гадни.
Нямаше как да не завършим посещението ни в Серенгети без да си вземем сбогом с националното животно на Танзания - жирафа :
И така неусетно се бяха изнизали 4 часа в скитане из саваната на Серенгети, та трябваше да се насочем към лагера, за да си съберем готвача Гидион и багажа и да тръгваме към кратера Нгоронгоро, където щеше да завърши нашето сафари, но имаше още какво да видим и да преживеем. При напускането ни на Серенгети, джипът вече не мязаше на нищо.
Очакваха ни около 30 - 40 км през зоната за опазване Нгоронгоро (Ngorongoro conservation area) докато стигнем до лагера, където щеше да ни е последната нощувка. Местността беше адски суха и много прашна. При движението на джипа се вдигаше страхотен пепеляк, подобно на този по пътя за езерото Натрон. Просто при една такава ситуация да не си зад нас.
Зоната за опазване Нгоронгоро е защитена и световно културно наследство. Районът е кръстен на едноименната калдера. Това е образувание, получено при сриване на кратера навътре в самия него. Угаснал е преди около 250 000 години, а за пръв път изригнал преди около 2 500 000 години. Той е най-големият вулкански кратер на Земята. Диаметърът му е 20 км. Стените му се издигат стръмно на височина 600 м от дъното му, което днес представлява обширна долина.
Обявен за резерват през 1959 г. Особена заслуга за това имат немският изследовател Бернхард Гжимек и неговият син Михаел Гжимек. Двамата заснемат през 1957 г. филма Серенгети не бива да загине. По време на снимките придвижването на стадата гну бива внимателно изследвано с помощта на техния малък самолет. За съжаление, именно с този самолет, по време на проучванията им се разбива и загива синът Гжимек. Благодарение, обаче, на труда им се установяват непознати дотогава особености на миграцията на животните. Данните помагат и за определяне необходимите граници на резервата.
Не след дълго започнахме да се изкачваме. Растителността беше ниска и суха, типична за кратер на вулкан. Настилката беше черна пепел и черни камъни - нормално, все пак всичко е следствие на изтинала лава.
По пътя успяхме да видим и най - голямата антилопа в света - антилопата Еланд. Типичният представител при мъжките е с височина около 170 см. и тегло до 900 кг, а женският тежи до около 500 кг. Световният рекорд на рога е 102 см. Истинска крава. ХА ХА ХА
Обявен за резерват през 1959 г. Особена заслуга за това имат немският изследовател Бернхард Гжимек и неговият син Михаел Гжимек. Двамата заснемат през 1957 г. филма Серенгети не бива да загине. По време на снимките придвижването на стадата гну бива внимателно изследвано с помощта на техния малък самолет. За съжаление, именно с този самолет, по време на проучванията им се разбива и загива синът Гжимек. Благодарение, обаче, на труда им се установяват непознати дотогава особености на миграцията на животните. Данните помагат и за определяне необходимите граници на резервата.
Не след дълго започнахме да се изкачваме. Растителността беше ниска и суха, типична за кратер на вулкан. Настилката беше черна пепел и черни камъни - нормално, все пак всичко е следствие на изтинала лава.
По пътя успяхме да видим и най - голямата антилопа в света - антилопата Еланд. Типичният представител при мъжките е с височина около 170 см. и тегло до 900 кг, а женският тежи до около 500 кг. Световният рекорд на рога е 102 см. Истинска крава. ХА ХА ХА
След още няколко завоя и се озовахме пред единия от двата входа за кратера Нгоронгоро. Точно през този вход на следващата сутрин щяхме да се спуснем в него.
А ето го и него в цялата си прелест - кратера Нгоронгоро.
Продължихме напред към кемпа в който щяхме да нощуваме. Той се намираше само на няколко километра от входа и на самия му ръб. От външната страна на кратера пък се наблюдаваха множество от типичните масаиски села.
Около 16 часа пристигнахме и веднага разпънахме палатките. Тук е доста населено с туристи и поради тази причина не трябва да се губи място в лагерите. Палатките се строяват една до друга в редици.
Лагерът представляваше една голяма поляна, която се разделяше на две половини от едно голямо дърво. Едната половина беше по - евтина нощувка, но нямаше топла вода, а в другата където бяхме ние баните бяха с топла вода и можеше да си вземеш по-поносимо един душ.
От ръба на лагера се гледаше направо в кратера.
Важно е да се има предвид че тук бяхме доста нависоко (около 2200 метра надморска височина) и вечер темперетурите падат доста - до около 5 градуса. Този факт леко го бяхме подценили и затова си облякохме всички налични дрехи и якета преди да се мушнем в спалните чували. Друго нещо, което е за отбелязване, е че през нощта беше пълно с пасящи биволи, които така шумно хрупаха сочната трева, че човек не може да спи. Малко хладно и доста оживено около палатките, но изкарахме и тази нощ в очакване на това което ни предстоеше на сутринта. А всички казваха, че това е черешката на тортата от цялото прекарване , така че нямахме търпение.
А ето го и него в цялата си прелест - кратера Нгоронгоро.
Около 16 часа пристигнахме и веднага разпънахме палатките. Тук е доста населено с туристи и поради тази причина не трябва да се губи място в лагерите. Палатките се строяват една до друга в редици.
Лагерът представляваше една голяма поляна, която се разделяше на две половини от едно голямо дърво. Едната половина беше по - евтина нощувка, но нямаше топла вода, а в другата където бяхме ние баните бяха с топла вода и можеше да си вземеш по-поносимо един душ.
От ръба на лагера се гледаше направо в кратера.
Важно е да се има предвид че тук бяхме доста нависоко (около 2200 метра надморска височина) и вечер темперетурите падат доста - до около 5 градуса. Този факт леко го бяхме подценили и затова си облякохме всички налични дрехи и якета преди да се мушнем в спалните чували. Друго нещо, което е за отбелязване, е че през нощта беше пълно с пасящи биволи, които така шумно хрупаха сочната трева, че човек не може да спи. Малко хладно и доста оживено около палатките, но изкарахме и тази нощ в очакване на това което ни предстоеше на сутринта. А всички казваха, че това е черешката на тортата от цялото прекарване , така че нямахме търпение.
Ден 14, Танзания, кратера Нгоронгоро 27.02.2019 г.
Тази сутрин не се различаваше по нищо от останалите и в 5.30 вече бяхме станали и готови да тръгваме. Гидион отново ни беше направил закуска, която щяхме да си хапнем по - късно в долината сред животните. Пийнахме по един чай и се отправихме към входа. Там беше още доста тъмно.
Дъното на кратера с площ от 260 кв.км е едно от най-гъсто населените места с диви животни в Африка като броят им е около 30 000. Тук се срещат 50 вида едри бозайници (лъвове, слонове, носорози, хипопотами, няколко вида антилопи, африкански маймуни, павиани, брадавичести свине и хиени.) Има и над 200 вида птици (щрауси, патици и токачи). Всяка година след обилните дъждове от декември до май пасищата на кратера стават изумрудено зелени, отрупани с розови, жълти, сини и бели цветчета от петуния, лупина, маргаритка и рядка синя детелина, виреещи върху богатата вулканична почва.
Вътре има и много извори и потоци, както и голямо солено езеро с ярко синя вода. То не пресъхва напълно и при силни горещини.
Веднага щом премихахме през входа и започнахме да се спускаме по стръмния склон и животните бяха лице в лице с нас.
Първо се озовахме сред биволите, които така или иначе цяла нощ бяха около нас, последва един лешояд, дебнещ за изоставена плячка, а след това се появиха и останалите обитатели на кратера Нгоронгоро.
И когато слънцето напираше да се появи се откри една уникална гледка. Ето я и нея :
Когато изгревът вече беше на лице, ние се бяхме спуснали в кратера и гледахме със задоволство всички животни, които пасяха сочна трева и хищниците, които се оглеждаха за своята закуска.
Ето и два кадъра от дъното на кратера :
Около езерото имаше голямо струпване на розови фламингота
Както ви споменах по - горе в пътеписа освен голямата миграция на животните, другото значимо събитие тук на тези географски ширини е масовото раждане на малки антилопи гну. Реално ние не станахме сведетели на това събитие, но видяхме резултатите от него. Тези малки антилопи гну бяха само на няколко дни.
След като пообиколихме доста от територията на кратера, се отправихме за закуска край басейна с хипопотами
Тази сутрин не се различаваше по нищо от останалите и в 5.30 вече бяхме станали и готови да тръгваме. Гидион отново ни беше направил закуска, която щяхме да си хапнем по - късно в долината сред животните. Пийнахме по един чай и се отправихме към входа. Там беше още доста тъмно.
Вътре има и много извори и потоци, както и голямо солено езеро с ярко синя вода. То не пресъхва напълно и при силни горещини.
Веднага щом премихахме през входа и започнахме да се спускаме по стръмния склон и животните бяха лице в лице с нас.
Първо се озовахме сред биволите, които така или иначе цяла нощ бяха около нас, последва един лешояд, дебнещ за изоставена плячка, а след това се появиха и останалите обитатели на кратера Нгоронгоро.
И когато слънцето напираше да се появи се откри една уникална гледка. Ето я и нея :
Когато изгревът вече беше на лице, ние се бяхме спуснали в кратера и гледахме със задоволство всички животни, които пасяха сочна трева и хищниците, които се оглеждаха за своята закуска.
Ето и два кадъра от дъното на кратера :
И сред толкова много добре угоени животни, ако един хищник не може да си избере закуска то това би било истински каприз. Но не, хищниците не бяха толкова капризни и можеха спокойно да си поръчат от богатото менюто на Нгоронгоро.
Както ви споменах по - горе в пътеписа освен голямата миграция на животните, другото значимо събитие тук на тези географски ширини е масовото раждане на малки антилопи гну. Реално ние не станахме сведетели на това събитие, но видяхме резултатите от него. Тези малки антилопи гну бяха само на няколко дни.
След като пообиколихме доста от територията на кратера, се отправихме за закуска край басейна с хипопотами
Докато закусвахме, дойде да ни прави компания една много симпатична жълта птичка :
След като хапнахме се отправихме още малко на обиколка из кратера, след което трябваше да го да напуснем и да се върнем в лагера, за да си съберем багажа.
Ето и няколко панорамни гледки от специално направена за целта площадка
И така както всяка приказка по книжките си има своя край, така настъпи той и за нас. Направихме си по една снимка пред централния вход на "Нгоронгоро защитена зона" и се отправихме към град Аруша, където щяхме да се разделим с нашите спътници от последните 7 дни.
Когато пристигнахме в град Аруша, си прехвърлихме багажа в друга кола, с която ние и Фазири продължихме към град Моши за нашата последна нощувка в Танзания. Разделихме се с шофьора Хамади и готвача Гидион, като им дадохме задължителните бакшиши, които се дават на съпътстващия те персонал на сафарито, благодарихме им за внимателното и любезно отношение и потеглихме, че ни очакваха още около 2 часа път, а вече бяхме доста уморени.
Когато пристигнахме в хотела в Моши, се сбогувахме и с нашия гид Фазири и си пожелахме да се видим отново скоро, за да изкачим първенеца на Африка - връх Ухуро 5895 метра в планината Килиманджаро. Така вече наистина свърши нашето поредно приключение, а по време на вечерята, можехме само да си превъртаме лентата назад и да си припомняме незабравимите моменти. За отбелязване е и че си легнахме на легло за първи път от 7 дни, както и че цяла нощ около нас бе странно тихо без незабравимите звуци на дивата природа. ХА ХА ХА.
Ден 15, Танзания, пътят наобратно към България 28.02.2019 г.
Този ден имахме един дообед за релакс около басейна на хотела, след което се отправихме с кола към летището в Килиманджаро, от където да поемем по дългият път наобратно към България.
На летището в Килиманджаро малко преди предпоследния ни полет за България :
Остров Занзибар и Танзания в цифри : ще дам цените в $, за да ви е по – лесно да се ориентирате, че с тия техните танзанийски шилинги е голяма драма.
1 еuro = 2500 TZS
1 US $ = 2300 TZS
• Самолетни билети София – Доха – Килиманджаро и обратно за двама + летищни такси – 1080 $
• Самолетни билети Килиманджаро - о. Занзибар за двама + летищни такси – 165 $
• Самолетни билети о. Занзибар - Аруша за двама + летищни такси – 140 $
• Визи за Танзания – 50 $ на човек . Заплащат се на летището в Килиманджаро.
• Рент а кар на остров Занзибар за 6 пълни дни – 160 $, по 25 $ на ден + 10 $ лиценз, за да управляваш автомобил на територията на о.Занзибар
• Джозани форест, Занзибар 10$ на човек
• Ферма за подправки, Занзибар 10$ на човек
• Сафари в Танзания - 4400 $ за двама. В тази цена е включено абсолютно всичко за 7 дни сафари. Разбита тази сума би изглеждала горе долу така (сумите са ориентировъни) :
- Наем на джип Тойота Ленд Крузер - 200 $ на ден х 7 дни = 1400 $
- Входна такса във всеки национален парк около - 50 $ на ден на човек, или 7 дни х 2 души х 50 $ = 700 $
- Нощувка на палатка вътре в парка около -50 $ на ден на човек, или 7 дни х 2 души х 50 $ =700 $
- Входна такса за джип в кратера Нгоронгоро - 300 $
• Бакшиши за персонала на сафарито - общо 200 $
• Нощувки (7 броя) за двама със закуски на о.Занзибар – 450 $
• Нощувка (1 броя) за двама със закуска в град Моши – 55 $
• Трансфер от хотела в Моши до летището в Килиманджаро - 50 $
• Бензин – 300 км навъртяхме на острова, цената на литър бензин е около 1 $, та за гориво се изръсихме точно 30 $
• Разходка до затворническия остров и плажа Накупенда за двама с включен обяд - 140 $
• Храна на о. Занзибар – 400 $
• Вечеря (или обяд) за двама в ресторант – 20 – 30 $
• Бира в ресторант (месна Safari, Kilimanjaro) - 2,5 – 3 $
• Салата - 4 – 5 $
• Пица - 5 – 7 $
• Порция месно ядене – 7 – 9 $
• Порция пържени картофки - 3 $
• Супа – 6 - 7 $
• Десерт - 1,5 – 2 $
• Кола, фанта, спрайт 300 мл – 1,5 $
• Вода 1,5 литра от магазин - 1 $
• Фреш от каквото се сетите - 3 – 4 $
Нашият тотал беше около 8000 $
1 US $ = 2300 TZS
• Самолетни билети София – Доха – Килиманджаро и обратно за двама + летищни такси – 1080 $
• Самолетни билети Килиманджаро - о. Занзибар за двама + летищни такси – 165 $
• Самолетни билети о. Занзибар - Аруша за двама + летищни такси – 140 $
• Визи за Танзания – 50 $ на човек . Заплащат се на летището в Килиманджаро.
• Рент а кар на остров Занзибар за 6 пълни дни – 160 $, по 25 $ на ден + 10 $ лиценз, за да управляваш автомобил на територията на о.Занзибар
• Джозани форест, Занзибар 10$ на човек
• Ферма за подправки, Занзибар 10$ на човек
• Сафари в Танзания - 4400 $ за двама. В тази цена е включено абсолютно всичко за 7 дни сафари. Разбита тази сума би изглеждала горе долу така (сумите са ориентировъни) :
- Наем на джип Тойота Ленд Крузер - 200 $ на ден х 7 дни = 1400 $
- Входна такса във всеки национален парк около - 50 $ на ден на човек, или 7 дни х 2 души х 50 $ = 700 $
- Нощувка на палатка вътре в парка около -50 $ на ден на човек, или 7 дни х 2 души х 50 $ =700 $
- Входна такса за джип в кратера Нгоронгоро - 300 $
• Бакшиши за персонала на сафарито - общо 200 $
• Нощувки (7 броя) за двама със закуски на о.Занзибар – 450 $
• Нощувка (1 броя) за двама със закуска в град Моши – 55 $
• Трансфер от хотела в Моши до летището в Килиманджаро - 50 $
• Бензин – 300 км навъртяхме на острова, цената на литър бензин е около 1 $, та за гориво се изръсихме точно 30 $
• Разходка до затворническия остров и плажа Накупенда за двама с включен обяд - 140 $
• Храна на о. Занзибар – 400 $
• Вечеря (или обяд) за двама в ресторант – 20 – 30 $
• Бира в ресторант (месна Safari, Kilimanjaro) - 2,5 – 3 $
• Салата - 4 – 5 $
• Пица - 5 – 7 $
• Порция месно ядене – 7 – 9 $
• Порция пържени картофки - 3 $
• Супа – 6 - 7 $
• Десерт - 1,5 – 2 $
• Кола, фанта, спрайт 300 мл – 1,5 $
• Вода 1,5 литра от магазин - 1 $
• Фреш от каквото се сетите - 3 – 4 $
Нашият тотал беше около 8000 $
И така, свърши и това наше пътешествие, прибрахме се отново в БГ и започвам да правя програмата за следващото, че то наближава. Надявам се ви е било интересно да прочетете този пътепис и поне за малко да сте се докоснали до това, до което се докоснахме ние. Довиждане и до нови срещи. 
·
·
·
Коментари
Публикуване на коментар